Разговор
Чистачката:
Ехо, заключвам вече ази,
ако има някой вътре, сега да се покаже.
(звук от пускане на вода)
Ч.:
Аха, във мъжкий кът се е някой тихо скрил.
Да се обажда, инак – по рано да е мислил.
Глас: Ей сега излизам.
Ч.:
Виж го как се е скрил хитреца!
Но няма скоро да палува вече.
Г.: Ето, ето излизам…
(звук от натискане на брава)
Г.: (силно) Извинете…
Ч.: (от коридора)
Каквото сам си свършиш ти,
недей при други го търси!
Г.: (вика) Извинете, може ли да ми отключите…?
Ч.: (все по-отдалече)
Все по-малко твоето старание
извиква в мене колебание.
Г.: Искам да изляза!
Ч.: (едвам се чува)
И ей го – залязва веч работния ми ден
и мисълта към къщи бърза, политва тя пред мен.
Ще врътна ключа, ще залостя и последната врата
и с радост после ще потегля към дома.
(…)
Друг глас:
И ето ме отново захванат със разходка,
аз ъглите обхождам със своята походка.
Че малко тъжен е светът във този час немил
и всеки със готовност би го с нещо разведрил.
И по пътя нощен пак срещам своите другари стари -
паяци със вид самотен – на сложни мрежи господари.
И друг познат аз срещам, навсякъде край мен -
прах древен и нечистен, натрупван всеки ден.
Вървя си аз, вървя замислен на хората по коридорите,
за плановете им да знам не искам, каквото и да ми говорите.
Че живеят хората обилно, шумят във своя слънчев ден -
не съм по тази част аз силен, от сърцезание пленен.
И справяйки се както мога, разтушвам своята тъга,
на малкото се радвам много, разхождайки се във нощта.
Г.: Хей има ли някой там?
Д. г.: (отдалечавайки се)
И тази тоалетна отминавам, говорейки си сам на глас,
пустотата хич не ме смущава, към следващата тръгвам аз.
Г.: (вика) Хей чувате ли ме? Аз съм заключен тук в тоалетната… Помогнете ми!
Д. г.: (отдалече)
На тоалетните ще кажа сбогом и в тази мъртва тишина
унинието ще превъзмогна – напред към другия етаж.
Г.: (вика отчаяно) Но защо не ме чувате?…
(Другият глас си мърмори нещо в далечината)
Г.: (смутено, но силно)
О, непознати благи, ти, който и да си,
към тоалетната ми обърни се и във бедата помогни!
Д. г.:
Ха! Дочувам сякаш реч човешка…
Не ще и дума – сигурно е грешка.
Г.:
Не, не, не е слуха ти в грешка,
по-скоро аз съм тука по погрешка.
Д. г.:
Че какво тъй късно правиш драги, във този стар кенеф?
Защо със другите не си излязъл? Защо надаваш този рев?
Г.:
Постоях до късно, пък влязох после да пикая,
врата затворих, а чистачката защо, не зная,
ми я заключи под носа.
Затуй сега почти рева.
Ах, моля ти се, непознати господине, каквото, или който и да си,
не давай ти нощта ми тук да мине, а да изляза помогни.
Д. г.:
Мдаа, не съм човек, а пък за хората съм същество,
ненадарено със достойнства да бъда в тяхно общество.
Космат и неизящен, грозен – такъв е моят външен вид
със нисък ръст, и форма сложна, а съществуванието – мит.
Човешки взор се дръпва бърже, захванал моя лик презрян,
той оскърбява го до сълзи – оставам често невидян.
Г.:
А ще можеш ли, забравил блян,
да измамиш туй, с което съм запрян?
Ще можеш ли ти да намериш харна сгода
и на ключалката да видиш кода?
Та да зърна и ази свобода добра,
с каквото искаш после ще се отблагодаря.
Д.г.:
Да, както и да гледам – не си добре сега,
но сам си се натресъл със тази орис зла.
И хваща се за сламка покрусено сърце,
надежда се възражда – да стане по-добре.
Но с горест ще ти кажа, не бива да мълча,
аз странен чужденец съм на хората в света.
Негостоприемен, сложен, отблъскващ и закрит -
такъв е той за мене, обвит във стъклен щит.
А малките ключалки – пак хорска хитрина,
измислени да щракват, да скърцат в тишина,
човека те затварят във клетка без врата,
а в своите извивки, дори и мисълта.
Аз тях не ги разбирам – далеч са те от мен
и силно ги презирам, от сложност погнусен.
И макар да виждам как страдаш в този трап
не мога да помогна – късметът ти е сляп.
Г.:
О, не! Не казвай тез слова,
те карат ме да викам, как искам да крещя!
Д.г.:
Какво да се направи, знам тежък е мига,
но трябва да си тръгвам, по път да си вървя.
И още да ти кажа във твоя сетен час -
вземи последно сбогом, прощавай казвам аз.
Г.:
Почакай господине, човек ли, същество,
поспри ти свойте стъпки, надай към мен ухо.
Че твойте думи страшни съвсем не схващам аз.
Защо последно сбогом, какъв последен час?
Ти хвърли ме във ужас, от напрежение трептя,
мисълта ти изясни си, нима сега ще мра?
Д.г.:
Когато мрак се спуска над нощните стъгди
човекът се отпуска, отива той да спи
и мракът се сгъстява, покрива той света,
а времето минава, красива е нощта.
Добър е този мрак – за морните покой,
за будните на крак сърцезание е той.
Опива той ума, попива във сърце
и спира там света, съзнанието – не.
Но има миг един, когато кобна власт
със звук неумолим разстила своя плащ
над нощния простор. Фекалните води
в отходния отвор изсмукват се във миг.
Настъпва страх велик!
Със свирене и вой, от клозетната уста
пълзи самият той – вакуумът е това.
Засмуква като луд нещата от света
и всуе е всеки труд да скриеш във нощта
прашинката дори. И камък или гад
изчезват през тръби във вакуумния глад.
Във нищото отиват, във родна му страна
от ужас се извиват – изчезват без следа.
И щото е наблизо, обречено е знай,
аз скоро се изнизвам, че чувам нещо май…
(чува се едва доловимо, но настойчиво свистене)
Г.: (в истерия)
Ти срина ме в земята, сърцето ми тупти,
в отчаяние се мята, ще се пръсне може би.
Съзнанието чезне, потта не ще да спре,
убиваш ти надежда – че има ли по-зле?
На треската в синкопа ме гложди мисълта -
на времето галопа да можех аз да спра.
Аз моля те горещо – не тръгвай ти от мен,
че може би все нещо надвива моя плен.
(свистенето се усилва)
Д.г.:
Мнее, потеглям, веч нямам място тук.
Все повече дочувам тоз вакуумен звук.
Кошмарен час е близо, щом грозният му глас
отвсякъде се ниже и стига той до нас.
(стъпки)
Г.: (крещи) Неее, помоощ, не си отивай! Не си тръгвай, помооощ…
(свистенето се усилва още малко, тръбата изхърква)
край
2002
