Морско солено
(сценарий за сериен телевизионен филм)
Четвърти епизод
Надпис: “Какво се случи в “Морско солено”
Кадър: Мартинеткйа убива слон
Кадър: Марин влачи някакъв сложен електронен апарат
Кадър: Мартинеткйа левитира
Кадър: Витко пуши лула, изведнъж черен екран, който стои няколко секунди
Кадър: Ньони гледа цедка. Чува се звук като от влачене на легло
Кадър: Мартинеткйа и Ньони перат
Кадър: Витко язди Марин на конче
Кадър: Витко и Мартинеткйа вървят по тротоара. Минава камион
Кадър: Марин говори нещо на Ньони. Тя му показва лист на който пише: “Перо”
Затъмнение
Сцена първа
Квартирата на Марин и Витко
Мартинеткйа и Марин
Мт: Ох…
М: Айде цуни-гунии…
Мт: Не ми е сега до това.
М: Е па добре, аз ще решавам тука една задача от вестника.
Мт: Така ли ще ми отговаряш вече?
М: Е…
Мт: Мислиш ли, че нищо не знам?
М: И какво правя?
Мт: Правиш ти, гледаш ме в очите и ми се подиграваш.
М: Ти откога се научи да ме хокаш с тоя тон? Все едно не съм ти носил фустата!
Мт: Лелеее.. И нагъл бе! Абе ти за кой се мислиш бе, господинчо? Вчера те видяха с франзела на паркинга! Какво ще кажеш сега, а?
М: Аз ли? Аз с франзела? Не може да бъде – вчера си мерих пишката цял ден с едни господа – едни франтове недни.
Мт: Хич не ми се оправдавай с дреболии. Аз единия “франт” го познавам – Пепи кокошарина – много добър човек – педераст. А и другия го знам – Асен. Младичък е, китен.
М: Добре, аз какво да направя сега? Знаеш ли, че мога да ти кажа много неща на ухото, дето ги правиш, дето не са добри?
Мт: Моля? Моля? Акал ли си скоро? А, акал ли си, кажи ми!
М: Да. Отидох в халите и откраднах една пастърма. Там ме присви и …
Мт: За това ли говориме? За твоите похождения с масло и пръчка? Я си помисли!
М: Мислиш ли, че мога да произнеса думата “джудже” без да се разплача? Мислиш ли? Ти въобще не мислиш за мен!
Мт: Ооо, я не ми бягай по тъча! Едно джудже ми носи от време на време, не си мисли.
М: И какво ти носи, я кажи. Много ще ми е интересно.
Мт: Там в гората, за Ангел Каралийчев…
М: Охо?
Мт: Подкладил си огънче, мазал си се с нещо мазно…
М: Айдеее…
Мт: Възлияния си правил. Под голям дъб. Портретът на Каралийчев трептял в маранята от пушека…
М: (все едно на себе си) Ами то… такава ми била съдбата…
Мт: Всичко ще си кажеш ти, всичко знаеш, че знам. Там в дъбравата – викнал си гърци – тичали сте на хоро – падали сте в прострация, когато някой каже “Асен”…
М: Виж, виж какво ще ти кажа – знам че си мъж и се опитваш да ме минеш по тънката далавера от години. Знам, че си пила супа в дискотека “Фавн” с няколко мургави типа…
Мт: Какво? Това бяха брат ми, Асен и един травестит, който по късно се самоуби, когато му казах, че има термин “кисело фелацио”.
М: О, не, не, ти си имаш джудже (аз го познавам защото сме от един клас и лично съм му правил евала), но аз си имам комплект тимпани и те за мен са по-святи от всичко на света.
Мт: Чакай, чакай, не ми казвай, че не си правил опит да акаш и да се празниш едновременно? В това време от гората се задавал някакъв циганин с великански ръст, но и двамата не сте се познавали?
М: Добре, виж, Асен и Ангел, ги познавам от село… там … те ме научиха на всичко. Но никога не съм се смял в тоалетната на тъмно – това е долно просто.
Мт: Знам те аз, ставаш нощем, мастурбираш с чорап и мислиш за лактобацилус булгарикус. Всички реклами гледаш, всичко запомняш. Какво съм ти направила, бе кажи ми, бе?
М: Ами ти? Аз какво съм ти направил?
Мт: Всичко заради тебе направих, статуйката ти с мед помазах, мравките пуснах, всичко изгарях – все за тебе, за тебе беше.
М: Аз…
Мт: Не ме прекъсвай! Отидох на пазара. Купих целина. Измих я. Убих човек. Едната половина намазах с кръвта му и я дадох на най-мръсните кучета, които можах да намеря. Другата половина намазах с кръв от черния му дроб и я сервирах на нас – лошо ли ти беше?
М: Аз всичко съм търпял и съм харесвал у тебе, но портрета на Асен Разцветников не съм държал в автомобилна аптечка!
Мт: Ооо, сега ще ти кажа, всичко ще ти кажа. Питах джуджето – “Въргаля ли се Маринчо?” И то вика: “Той Марин е педераст, ходи гледа “Кика” на Алмодовар, ходи мръсен, мърляв е, падна и си счупи крака, та му го отрязаха после”, но аз не спрях и продължих да го питам: “Кажи ми, кажи ми мило джудже, как е той, какво струва по нощите?” А то вика: “Чупи джам, напива се с ракия и машинно масло, бояк е, със сламена шапка ходи, викаме му “Щурчо”, голям чешит, разваля мравуняци и ляга, странни стихове мърмори, буди се до кучешки труп, вика: “Асенеее!”” Аз на джуджето му стоплих минерална вода, излях му я по главата и му счупих очилцата за здраве, а то продължи: “Тоя Асен, како – много лют, намаза ми устата с нещо люто – виках, плаках, той се обади в районното и ме прибраха. Друг път се самоубих, за да го гледам отгоре – гледам – пърди насън в цедка… Той пееше по телевизора, видях го, все с Асен другарува – тъй да знаеш…” Да продължавам ли? Кажи да продължавам ли още?
М: Аз просто недоумявам, как тази злоба си я крила досега от мене. Аз имах прозрение и те видях в много състояния, от които лошо ми стана…
Мт: Където спах с див петел при братовчед ми на село? Глупак.
М: Остави ме да говоря, защото аз те оставих тебе. Ходеше със зимни дрехи през лятото. Продаваше червила на централна гара. Някакъв лебед летеше над тебе, ти не обърна внимание. После отиде в парка. Там събра треви, изгори ги, и ги посвети на някакъв политик от близкия изток. Мухите бягаха от тебе. Ти им каза “Къш” и те дойдоха. Видях те да държиш кутийка с много стара боя за обувки “Ково”. Видях те да плачеш насън в рейс, който вървеше по булевард “Дондуков”. Виждал съм те как хапеш камъка – взимаш паве и го хапеш ритуално. Правиш обиколки на стадиона. Продаваш анцузи на площада. Някакъв влак замина – ти в това време в къщи нарисува куче, което се съешава с кон. Имаше пълнолуние – ти се обади по телефона и забрани да се продава китайско в целия град. Избяга веднъж. От рейса – в гората – ужким по малка нужда. Там търсеше диви животни за да им четеш “Под игото”. Някой те нарисува. Ти хвърли камък по прасе. Винаги разменяше монети за малки камъчета. За какво ти бяха те, за какво ти бяха, а? Гледаше от балкона. Циганчета играеха долу, ти контактуваше с тях чрез телепатия. Ти акаш хубаво. Но веднъж така те видях гола! Мисля, че е водовъртеж. Още от преди знаех. И Китан и Митко докладваха с почести – видели сцена: пустош; хора носят сено.
Мт: Престани. Омръзна ми да се карам с тебе.
М: А на мен мислиш ли, че не ми е омръзнало?
Мт: Повече не искам да разговаряме. Написала съм всичко в едно стихотворение. Ще ти го кажа и това е.
М: Просто не знам какво да кажа – щом искаш така…
(Мт става и донася отнякъде едно листче хартия)
Мт: (чете) Ти ходиш като властелин
Събираш някакви антени
Аз ходя – меся блин,
Пинокио.
Нямам вече суета
Аз съм от плод-зеленчука
Вика твоята уста,
Мармозетките избягаха от зоологическата градина в Кейптаун.
Съвсем не ме е страх
Че ще ме наречеш със име
Което после не разбрах,
Къде сте тръгнали бе – спряха тока.
Витове
Оврази
Сънувах, че овчар ме мрази
И това доведе до потопа.
Махни тази конска сбруя от мен
Нещо в мене се премаза
Лежа като напикана в лен,
Гочоолу и Дочоолу се качили на втория етаж.
Асене, Митко,
Вие ходите на талази
А пък на Марин било му плитко,
Нямам педесе стотинки – ето ви двайсе.
Само не можах да разбера
Защо никой не отиде в подстанцията
И не прочете правилника за действие,
Въпреки, че така беше наредено.
Асен извика:
Никой няма да те види гола.
Ти и без това спиш само под леглото
Една катеричка май я убиха.
Травестит, травестит,
Видях травестит
Вземам супата
Слагам вазелина
Имам обрив
Взимам перхлорида
Изяж си супата
При мен е вазелина
Слагам супата
Кон цвили
Асен язди магаре
Сложих вазелина
Вземи супата
Ядох вазелин
Супата е с моркови
Асен цвили
Супата е по вазелина
Сложих вазелин
Имаме си лястовички
Ям отново супа
Вазелина е добър
Някой ме вика по име
Вазелина няма да свърши
Вазелина е в супата
Ядеш ли бе, Вазелине?
Някакъв тип продава краставици
Сложих вазелина
Сега е ред на супата
Супата ям с лъжица
Вазелина е добър
На село така му викахме
Супата е на масата
Супата е под леглото
Имам супа в гащите
Някакъв кон изцвили
Асен пак не е добре
Имаме вазелин
Як е той, освен ако не е кобила
Супата е много вкусна
Ям вазелин, ям керосин
Аз обичам супа
Имам една бенка на рамото
Обичам вазелин да се маже
Сложих вече супата
Ама, че добър вазелин сме открили!
Има супа
Аз взех вазелина – не тичай
Това е Асен
Имаме супа
Сложих вазелина
Това е, повече няма да говоря.
М: Между другото, може да е съвпадение…
Мт: Казах – няма да говоря!
М: Абе кой те кара да говориш? Исках само да кажа следното – може да е съвпадение, но и аз написах едно стихотворение, защото чувствам, че нещо не става иначе. Ето – щом ти така – и аз така. (отива някъде и взима едно листче)
Сцена втора
Квартирата н Марин и Витко
Витко и Ньони
В: … и аз няма нищо да…
Н: Ти криеш нещо от мене.
В: Мисля, че…
Н: Има нещо под масата.
В: Да, под масата.
Н: Страх ме е сега да си помисля.
В: Под мивката е.
Н: Купил си нещо.
В: Абе как бе, аз съм як – много тичам.
Н: Престани!
В: Не мога и не искам!
Н: Моля те, подскочи два пъти.
В: За какво се караме, обясни ми.
Н: И аз това се чудя – защо ми крещиш, защо ме лъжеш?
В: Бе ти виждаш ли се, бе? Ти ме караш. Но аз ще пусна телевизора и ще гледам – каквото и да е.
Н: Кажи ми само защо.
В: Има нещо под мивката. И аз знам, че ти направи така. Аз не съм от тук. Смятам да дремна.
Н: Така ли?
В: Истината е, че ти… направи някаква кифла и я скри.
Н: Кисело ми е… Аз разбира се, ходя с работнически дрехи, но… Защо дойдоха поганците? Има една планина – казва се Витоша. Там мисля, че … има някакъв съсел. Карах селяните да ми обяснят, те – започнаха да витаят. Ние – Драгомир Драганов и аз – се спуснахме без билет в метрото. Тогава видях цветно. Написах книга. Моят приятел Митко (знаеш го Митко, нали) я занесе в издателството и там много я харесаха. А в нея бях написала всичко. Но се оказа, че не е било точно така. В книгата – всичко. Исках да променя нещо, но в издателството казаха, вече не може – отпечатана е. Аз започнах да драскам с молива и тогава блесна. Асен и Пешо дойдоха. И преди бях писала книги – още от четиригодишна. Виеше ми се свят. Селяни надойдоха. Аз попитах: “Как да живея сега?” Влизам в тунела – една жена започна да ми се натиска. Опищях всичко. Казах – не може, не може – вие разбирате, нали?
В: Ньони? Нима смяташ, че е огледало? Счупихме го отдавна – аз бях полазен от животни. Кръв потече. Кръв от бълхи, кръв по ръбове…
Н: Ла-ла. Хе-хе, бате. Камъните проговориха. Те пееха с мрачен глас. Асен сра в супата. Падай бавно, насмъркан с асфоделии, ти никога няма да проговориш за кино. Асен е умник. Той уби жената на кмета. За това за него казаха: “ажбъвърдзъл”. Никой не смее да коси сега. Сега са смешни времена. Вървят по селата джуджета и викат : “Ей, смешните времена дойдоха! Ей, хорааа!” Сега се пие бира на корем. Убиваш младо момиче и му разпаряш корема. Вътре изсипваш сиво вещество. Така каза Асен. Аз му повярвах и се самоубих. Но го направих прекалено рано, не уцелих минутата. Той каза: “Ако в точно определен момент, ама много точно определен момент изпееш нотата горно ла, то мигом ще умреш.” И аз квикнах. Не знам какво исках, но сега си спомням добре дългия фалшив тон: “Киуииииии”. Сега Асен е някъде горе при самолетите. Аз се боря с неща. Например преда. Казаха ми – няма да предеш – може да ти помогне. И аз пеех. Асен каза, че ако си платя достатъчно, може да се цанят цигани да ми съшият тялото обратно, пък и то не е сложно – разкъсано е само на две. Не съм умирала, мамо. Аз не се родих. И Асен ми каза така. Той бил педераст и всичко знаел. Той ме научи да убивам мравки. Той ме убиваше после с куршум от очи. Аз летях много и една циганка ми каза, че ако не престана да левитирам, ще ме прокълне. Аз и казах къде се намира НДК и се самоубих. Митко, Георги – тези левенти – те ми шиеха дрехите. С тези дрехи аз разстрелвах посочените ми хора. Веднъж при мен дойде Георги – Гьошката му викахме. И ме попита защо върша всички тези неща. Аз се замислих. Нима сама съм си избрала съдбата на тъкачка на златни нишки, нима? Много плачех тогава. Защото при мен идваха джуджета да ги пощя и едното от тях нарочно, на пук може би, кълцаше лук пред лицето ми. Затова, когато Мариана проговори за първи път, тя каза: “Бриуауа” Не съм настинала. Няма синьо. Асен и Генади – говедари станете. Митко, Петърчо, Асене, Петърчо, Митко, Гошко, Костадине, Антоне, Митко, Добринчо, Асене, Евгени, Владко, Костадине, Генади станете и ме заведете в къщи. Вие сте добри деца, въпреки, че ви зарових в нещо до половина. Антоан Дьо Сент-Екзюпери. Велик човек. Но бил с раница, тези хора ги разстрелват, ако се докаже, че са родом от село Славейка. Митко Митрич Петров. Много харна душа. Казваше, че да убиеш слон и кон е едно и също. Хората, обаче били друга стока – миришели им подмишниците и човек трябвало да си затулва носа. “С какво? С какво да си го затулва?” – питам. “С парфюмирана носна кърпичка”. А аз си го затулвах с нож, който в крайна сметка ми проби мозъка. Дондроол. Защо ме обрекоха на това? Защо се целувах с мъжки джуджета преди да навърша петнайсе? Това е то – Митко и Асен. Пеят, целуват се, тичат заедно. А една баба ги пресрещна веднъж и каза: “Вие ще имате дете” И Асен повърна. Аз бях първата му любов. Затова ходехме в гората и воювахме. Ти, Митко си цяло ЩАЗИ – умреш, сееш, умреш, сееш. И аз бях сама в тази самота. Мишките предяха, както винаги, златни нишки.
В: Ньонииии… Ньони, викай сега. Ньониии…. Оправих се. Знаеш ли, няма прах тук. Ньони? Напиши го. Викай. Е, няма пък сега. Защо Мартин го е убил? Аз съм сламено човече. И не нося отговорност за нищо. Искам да разбереш нещо. Шикалки? Сега се виждам отгоре. Фффффффф. Виждам хляб. Науката, казват, е слънце. Само не можех да разбера, откъде по дяволите, идват макароните. Да продухаш макарона… Силно. Аз бих казал – да пребиеш нещо… с нежност. Те, дяволите, отдавна ме хвърлиха в една канцелария. Бялото е цвят-сирене. Някой пушат, други – не. Асен ми каза : “Дай по-спокойно сега – лястовицата няма да се върне.” Анусната тема винаги ме е вълнувала. Гледах филм за Митко. Спомням си… Учителката ни в трети клас ни казваше:
“Тримпал, тримпал прас
Учи се да говориш
А сега деца
Да хващаме потирите
Потирите, които ни учат
Че е Асен
Скъпи ученици, дойде радостният миг на пролетта. Запомнете – голяма драма е това. Ето – идва голата жена. Със слуз намазана е тя. Мъзга. Пролетен оргазъм получи. И се мъчи. Да те боли. Димитър отново се въртеше.”
Спомням си дните на старост в къщи. Намерих някъде сред книгите цяла раница с охлюви. Тогава за първи път ме налегна болестта. Тя беше като страдание, ама по-дълго. Затворех ли очи, виждах Генади – орел. Някой сереше, все ми миришеше. Не бях аз, не бях аз… Исках да си тръгна с влака. Исках да дойдат стражари и да ме убият. Тогава написах следното, и го разлепих по стените на цяла София.
“Аз съм от село Микре. Убих човек. Дядо Вазов ме накара. Аз обичам книжнината. Защо ли се случи така? Аз разбира се знаех, а и сега още знам, как се скопява прасе. Даваш му да помирише пепел от четина на женски бозайник – не задължително свиня – обикаляш, приготвяш обстановката. За тези действия е много важна ритуализацията. Подготви се, легни в кал… но аз доста се отклоних. Митко е най- големия ми приятел. Той говори в хола, докато викам. Когато не викам – не. Мисля, че е добър човек. Колко ли са добрите хора на този свят? Двайсе? Петко? Дваесе милярда. Аз не съм добра душа. Как не – подпалих училището. Разказах всичко на една мишка – въобразявах си, че това ритуализиране отново ще помогне – къде ти. Мишката се превърна в лястовица, отлетя. Обади се по телефона. Знаете ли, знаете ли всичко това? Толкова ми се искаше да повърна. Когато джуджето Смарагдко ми показа сметката. Най ми е весело, когато ям. Аз ям само зърнени храни, поне е сигурно, че оттам Митко няма да се покаже. Мога още много да пиша, Добродей Деянов Митрев, знам, че ти единствен в цялата околност на улица “Гурко” ще ме разбереш. Но тук вече няма място. Ще пиша и друг път, дано само онези болни мозъци от “Костурка” 5 да не налеят някакъв субстрат в мрежата. Това са екскременти.”
И аз така – отидох. Прочетох в книги. Лястовиче гнездо. Лягаш като умрял. Ебати. Нищо не излезе – летях, все летях. Тогава дойде Мирчо и ми каза: “Аз ще ти се явя. Тогава ме слушай какво ти казвам, не сега.” Той ми се яви и се казваше Петко. Каза ми, че на село вече са ожънали. Много мана е имало. Убили са човек и са го въртели за здраве. Аз да се оплаквам, че ми е минала мъката. Въртяло се нещо. Трябвало, все пак, да легна. И да не умра, щели да дойдат конници да ме убият. Ако ли не – защо не напиша стихотворение с име “Асен и Виктор се надпреварват”. Тази тема ми е много интересна. Но все пак Васил каза: “А бе, я лягай!” Никога не съм виждал толкова бели деца. Асен е. Той нещо мъти. Изпотявам се привечер, преди да завали. А от мисли още повече се изпотявам: “Де е Танас? Мастурбира ли?” Не го знам още. (вика) Оооооох. Оооох, беее. Аз, беееее… Ооооох. Налчета.
Н: Ти, бате, Асен, Генади…
В: Ще върлуваме.
Н: Не ми говори на глас!
В: Ти пиеш кучешка кръв преди да си легнеш. Умирисваш цялата вселена!
Н: Аз ли? Аз съм сляпа. Сляпа съм за жени – така ме направиха.
В: Ти си болна, ти си от мед направена.
Н: Поцинковай ме, чичко…
В: Ихтиос. Яде ми се ихтиос.
Н: Ашурбанипал.
В: Докога?
Н: Знаеш ли, хрумна ми нещо.
В: Искам една целина да ти я навра в главата.
Н: Идват ли?
В: Малка – с висящи карантии от двете страни.
Н: Ох, сербезкоооо, ох маминото…
В: Аз отдавна живея в Япония, искаш ли?
Н: Купи ми малко мед.
В: Дойдоха.
Н: Болните хора завладяха света.
В: Искам да се разболеем.
Н: И аз. Какво си ти?
В: Рапунцел.
Н: Скомина.
В: Падни.
Н: Ото.
В: Мога да удуша с голи ръце охлюв.
Н: Анрияшът те покрива…
В: Дали да не се забравим?
Н: Върви в миналото.
В: Това е само една хралупа.
Н: Умри.
В: Ти.
(мълчание)
В: Нека сега се слеем.
Н: Аз съм само една селянка. Кръв.
В: Във виното ще убиваме охлюви.
Н: Но не сега. Сега е ден за мълчание. Еби.
В: Понякога се чудя… Мъглата ли е, или съм в нещо?
(всеки от двамата отива до една стена и я ритва. После си излизат)
Сцена трета
Квартирата на Марин и Витко
Мартинеткйа и Марин
М: (чете от листчето)
Аз съм плетец на чорапи
Елате и ме ударете с франзела
Откъдето щете, дяволите ви взели,
Асен ще намери златното кюлче.
Диво бяхме в крачолите
Никой няма да убие семенен напръстник
Вие не си знаете сополите,
Асен отново е обърнал резбата с коте.
Митко
Среден доход на населението
Убий слон с пепитка,
Дано ти потръгне с краставицата.
Много е малко раззелененото
Вие все с баща ти ли ходите?
Скоро ще намразиш тленното,
Защото си педал от триста до петстотин.
Една мравка уби гаргара
Няма влак – трейн
Ще убиват още в самовара,
Антоне, Асене, добре?
Защо си толкова плешив?
Ти ядеш смола от отровен охлюв
Сякаш имаш анус крив
И ходиш, ходиш, ходиш….
Защо бе, защо пребихте хайванчето?
Май ще стане добра попара
Какво е това? Прах от канчета?
Не мисля, че е добър съвет.
Димитричка души цвичка
Извикаха я на сел-съ-вет
Подуших наужким пичка,
Евгени сготви някакво болно.
Тя е – виждам сега знака
Някой пееше мръсни думи
Кръстосани в тъмната драка,
Петко дойде и заби нож някъде.
Не е той. И Митко не е.
Защо ме криейтвате непрекъснато?
Кой е този? Бре!
Как е, добре ли е в планината Кохерлиц?
Аз съм бърложка
Няма никакви тичинки тук
Мазна е тази подложка,
Навиячите са от село Щож.
Едно време, едно време….
Тя нямаше да се самоубие така
На кака една беше бреме,
Защо убихте слон? Мразя ви с тези нагайки!
Ето – супа, супа, супа
Кой сипа отрова?
Имам чувството, че ме горят със лупа,
Асен ми е седнал на лицето. Мръдни се бе, Асене!
И така казаха – нашата чушка е добра. Защо трябва да виждаме цирк, като си затворим очите тогава? Аз пея добре. Спя в малка чантичка. Някой ме нарочи, че съм гей. Издирвам го, за да се оженя за него. Докато спях ми се присъни море. Георги ме бутна, събуди ме и видях лицето му – беше подпухнало от пиене. Често се замислям – нали и без това имам време. Как крачолите на клоуните някак са шарени. Цацата е още в морето. Дали русалките правят секс с труповете на удавниците? Или само аз съм със смешна шапка? Защо Митко и Асен не ми дават да спя? Как са хубави те. Мисля, че са роби. Тук е студено, много студено. Нали убиха змея – няма ли да настанят новодомци? Имаше един тип. Там на балкона. Лежи на чердже и пуши. Аз му бях телохранител. Та знам каква люта патка имаше. Което, разбира се, не беше случайно. В гърнето има нещо слузесто. Какво да видя – Митко. Бам. Бам. Бам. Защо непрекъснато имам чувството, че дишам? Брееей, какви хора. Гиздави. Защо бият? Защо бият, пеейки? Красива душа. Няма да ти стигне формалина да я убиеш. Вземи погледни през прозореца – ами нима това е дърво? Видях око във формалин. То ми разказваше приказки. “Аз” – казва – “бях око на куче. Добри хора бяхме. Ама после в тото-пункта ни казаха да се чупим. Че не сме мязали на нищо.” Аз го молех – “Айде още една приказка, моля те.” А то – “Умри, моля те.” И аз се удрях в главата с камък – дано ме хване, дано. То веднага започваше трета приказка: “Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, ха-ха-ха – дупето ти е плитко.” Винаги имаше ехо от думите му. Понякога пищеше. Аз нали съм селянин. Добра душа съм. Сълзите ми излизат през гъза. Стига, разбира се, предварително да ги вкарам там. В училище. Мирясах. А бе, интересна душа имам. Трябва да я пробвам с ренде. И магистралата била толкова дълга, че накрая я праснали с едно ренде.
(мълчание, Марин и Мартинеткйа се гледат изпитателно)
Мт: С тези словесца плоски, ако си мислиш…
М: Е, нали не говореше с мен?
Мт: Не, аз само да ти кажа. Бе, моля ти се.
М: Ами ти? Нищо ново не ми каза. Дрън-дрън – бил съм с крив байонет.
Мт: Ооо, я моля ти се.
М: И кво, и кво, и кво, и кво?
Мт: А бе, всичко е криво у теб, плесенясало, прясно вкиснато, миришещо на чугун. Я пръдни малко, да ми замирише на течност.
М: Ааа, не. Ти какво бе?
Мт: Мравчена киселина!
М: Къде? Дай насам!
Мт: А, бе, Митенце… Ти си… заушлибан.
М: А, разбрах твойта цел още отдавна – да се сдобиеш с автограф от Мистер Сенко. Не си мисли. Ти си една такава… висока… все ходиш, все нещо… моля ти се бе.
Мт: Тогава чугун!
М: Чугун!
Мт: Ай, чугун от тука!
М: Бах та и в чугуна!
Мт: Чугун, де!
М: Я в чугуна!
Мт: Чугунче недно…
М: (подигравателно) Чуги-чуги-чугиии.
Мт: Не, сериозно – чугун.
М: Чугун, де!
Мт: Казахме чугун. Ти какво каза?
М: Чугун.
(Мт отива към вратата)
М: Ей, чугун, къде бе?
Мт: Всичко вече е чугун!
М: Чугундерес.
(Мт посяга да отвори вратата)
М: Ей, чугун…
Мт: Марине, ако кажеш още един път тази дума, без да вникваш в съдържанието и, заклевам се, ще се обадя на майка ти и ще и разкажа как като малък си намерил онзи “Плейбой”! (излиза)
(М мълчи)
М: Боже, защо всичко е чугун?… (тихо, на себе си) Защото е чугун.
Сцена четвърта
Квартирата на Мартинеткйа и Ньони
Витко и Мартинеткйа
В: Никога не съм искал да те видя гола…
Мт: Ти ме видя гола в сърцето си.
В: Никога, никога…
Мт: Недей.
В: Винаги съм искал да бъда странстващ маратонец. Да съм кльощав, да тичам тук-там…
Мт: Ти ме видя гола.
В: Не, казах ти. Аз само така.
Мт: В сърцето си.
В: …когато дишам, въздухът да изгаря дробовете ми, не това.
Мт: Ти…
В: Ами ти? Ти беше с мен там на полето. Когато дишахме прах от снаксове в пликчета. Когато изведнъж притъмня и видяхме един сокол с огромна бенка на бузата. Ти поиска да си спомням за теб следващата нова година, когато повръщам някъде. И аз повърнах веднага, с пръст в гърлото. После се напих с вода и пак повърнах нарочно и виках: “Ее, аферим. Аферим, батко.” Ти се смееше. Заваля дъжд. Ние си закичвахме дъждовни червеи по лицата, ти каза: “Смешно ми е, сигурно ще умрем.” А аз ти отговорих: “Трябва да стигнем автобусната спирка преди бунтовниците.” Ти започна да се лигавиш, правеше се на идиот, лиги течаха от устата ти. Толкова беше хубаво… Тогава пипнах хубава настинка и досега ми държи влага, а ти каза тогава: “Псувай ме, псувай ме много – на майка и баща!” А аз ти отговорих: “Ще те псувам на букви от името, ще те псувам на цифри от ЕГН-то, ще те накарам да плачеш от обида.” И тогава се псувахме, псувахме, псувахме… Ти измисли такава псувня: “Да те еба наужким, да те еба!” Чудна псувня – все нея си повтаряхме. А аз измислих такава: “Да те еба, докато миришеш на сено! Искам да размазвам калинки по гърба ти!”
Мт: Така е…
(мълчание)
Мт: Аз си спомням… Митко. Митко летеше някакси накриво. Тогава легнахме под едно дърво и започнахме да наричаме кучешки пържоли. Как първо сме убили кучето, изкормили сме го, нацепили сме го на кървави месища, мазали сме се с кръвта, смесена с изпражнения от червата му и сме сложили пържолите на скарата. И после ужким казваме: “Ей тази ще е Сейчо. Тази ще е Дългоноско. Тази – Танаси-Бербатко. Онази там – Слончо.” Тогава дойде вълк и ни заговори с човешки глас: “Извинете, дали това е време въобще? Не мога никак да се ориентирам. Ходя тука, кашлям сам-там…” Ние се сконфузихме и му казахме: ”Ходи в стола на Народния театър, там е харно, пушек има, ще ти хареса.” После ти пи много вода и избърса с лице тезгяха в една кръчма. А аз те залях с бира, смесена с отходни течности от животни. Как се смяхме тогава. Ти ми разказа виц, в който всички хора получавали анални оргазми всеки ден – ти го беше измислил. Ти научи негрите в една африканска страна да четат, а аз ги отучих. После аз ги научих, а ти им разказа толкова мръсни истории, че те посиняха. Ти ходеше на ръце. Аз те издадох в МВР и там така те биха… Ти ме наказа, изричайки петстотин пъти думата “заежгибайка”, въртейки се на един крак. Прерязах си вените, и докато ми изтичаше кръвта, ти ме целуваше по устните и ми казваше разни неща да предам на Георги Димитров и на един франт, който умрял още преди втората световна война, с който си нямал нищо общо. Събудих се в болницата – ти се опитваше да ме убиеш, разрязвайки ми корема с хирургическа ножичка. Докторите успяха да те спрат, само като те заплашиха, че ще те кастрират. После не ти направиха промивка на стомаха, въпреки, че казваше, че си погълнал цианкалий, а то беше само физиологичен разтвор за системи. После идвахме тук, как се смеехме… все едно нищо не е било. И пак – се замеряхме с химикалки, пишехме мръсни думи с пръст във въздуха, обещавахме си да мастурбираме в сетния си час с мисъл един за друг, наричахме китайците японци, правехме планове да си ушием дрехи от географски карти, смесвахме плюнка и оцет и пиехме, пожелавахме си да ни полазят огромни бълхи, ходехме в кръг с радиус точно един метър, пикаехме, пикаехме, пикаехме и пак пикаехме, като че ли само това беше останало да се прави на света.
В: Аз те видях гола в една морга. Бях отишъл да погладя страстта си към женките. Привидя ми се нещо. Посърнах… Изплаших се, че съм на погрешното място. Там сред благоуханните, умрели жени седеше ти и ми се усмихваше. Беше тъжна. Погалих един труп по гърдата, но ти не изчезна. Извиках: “Мартинеткйе?” И после за всеки случай – “Асен?” Ти ми помаха, аз се приближих и видях, че си седнала в някакви нечистотии. Сякаш умрелите бяха ставали да се изхождат. Не знаех какво да направя. Страстно зацелувах млада, около тридесет и пет годишна студена жена в устата. Езикът ми проникваше в кухината. Езикът ми си играеше с нейния. Беше чуден вкус – странен, много странен. Страшно се възбудих. Тогава ти запя песен – никога няма да я забравя: (напява) на-на-на-на-на на-на-на-на-на… И си казвах – дано е видение, дано няма никой жив тук, освен мен.
Мт: Това беше видение. Наблюдавах те отгоре и ти се подигравах . Исках да не съм се раждала. Исках да съм богата. Исках да се возя на въртележката – точно сега. Въртеше ме, въртеше ме всичкото. Спомних си приказката – чичо Пейо казал на колибаря: “Браухл” и той заспал. Спеше ми се, спеше ми се, а виках. Исках да говоря, а мяуках. Мен ми се появиха синини, там дето никога не са ме били. Виках: “Синьо е, синьо е!” Не заспивах, Асен ме посещаваше, говореше ми за бракувани изделия в завода, как трябвало да се намали брака, ама нямало кой да се разпише в тетрадката. Отпращах го. Тогава пак идваше. Казваше се Митко и ми говореше за коресилин. “Коресилина”, вика, “байке, не е шега работа.” Аз заплаках. За втори път в живота си, след като ми писаха двойка по химия. Усамотих се и се научих да пея. Онази песен: “Байно, байно, йойоооо….” Не можех да спра да мисля. Ходих в бърза помощ, молих им се – “Помощ, ще си изкашлям дробовете, сигурно има кръвоизлив” Те ми се смееха. “Требва да спреш джойнта” – една санитарка ми каза – “Опасно словосъчетание.” Аз бях готова да умра и тогава написах “Словото на ангелите” – онази стихосбирка, която търпя толкова преиздания. После последваха: “Деца на земята” – роман в два тома, “Малко е казано още” – историческа драма, “Песента на оборотите” – отново роман, “Хичкок, или как да станем зависими” – сборник есета, “Халкидион” – най-големия ми роман, общо хиляда и шестстотин страници дребен шрифт и много, много други произведения, които ми донесоха такава слава и бяха преведени и в чужбина, макар и в ограничен тираж. Но ти се досещаше за това.
В: Да, досещах се.
Мт: Искаше ли голотата ми? Искаше ли нещо да лази по гърба ти? Да се навеждаш чисто гол, да чувстваш косми?
В: Аз се навеждам чисто гол, аз чувствам косми. Понякога се затварям в тоалетната и се опитвам да говоря през тръбите. Викам в чучура на чешмата: “Хей, има ли някой от другата страна? Чува ли ме някой? Знаете ли какво стана тука? А, знаете ли?” Ходя по пътищата. Крия се. И някой ако ме забележи – мисля. Хвана ме един път селски трол. Или може би по-скоро беше пиян дърводелец – не знам. Той извърна очи към мен. Аз го погледнах. В очите ми сякаш имаше нещо, нещо странно, нещо учудващо, нещо като болна мишка с много красиво лице, която иска само да си купи седалгин. Нещо което подтиска хората с по-висок ръст, а другите кара да озверяват срещу теб. Той ми говореше. Разбрах всичко в погледа му. Искаше да ми прочете някои от произведенията си, напечатани на принтер и оръфани от употреба, натъпкани на дебел топ в раницата му. Казах му: “Не, Асен, вече не.” Ако искаш да ме убиеш – разбирам те. Но аз съм реещият се паркинсоник. Всичко вече е сега.
Мт: Съсредоточи се върху събирането на кашони – там ти е силата.
В: Да. Нека всичко бъде така. Аз виждам всичко летейки. Села, села, села, села – сякаш са грахова супа.
Мт: Помниш ли в онази песен? Монгрел.
В: (усмихва се) Монгрел.
(мълчание)
В: Знам, че сега трябва да се подготвяш сега, отивам си.
Мт: Чао, Витко, витални човече. Селяните трябва да се поучат от теб. Не си роден селянин, но си селяк по природа, или поне много навътре в теб има едно поле, едно селце със схлупени къщурки и ти там в хоремага се напиваш и хлебарките влизат в носа ти. Червендалести чичко, сполай ти.
В: Чао и на теб, маслонога, газиш в хиляди масла, приготвяш сирене с устата си. Мек хляб са зениците ти, като спален чувал е косата ти, с тревни петна са покрити дрехите ти, дано си добре и ти в твоето душа-село.
(излиза)
Сцена пета
Квартирата на Витко и Марин
Марин и Ньони
Н: И какво ще правим сега? Спиртника изгорихме.
М: Това е защото сложи от онзи спирт в странното шишенце, аз ти казвах да сложим от синия, ама ти…
Н: Остави сега това, ами какво ще правим?
М: Не знам, той спиртника сега мирише.
Н: Е, счупихме го – край.
М: Е, може да се сбием с Витко за него, какво пък.
Н: Ти си странен човек. Никога няма да пия вода повече с теб.
М: Да и аз. Много е то. Самоубийци с вода – такива има.
Н: Само трябва да пиеш странно хапче в дискотеката. (замълчава) Мил си ми, шарен, дебел си, космат, с вакли вежди, пушиш и пиеш, прекаляваш със сиренето, добър глупак си.
М: Чак съм… Аз съм едно синьо сиренце. Но латентно съм господин. Мъчи ме, мъчи ме понякога, какво говоря, мъчи ме непрекъснато – онази слузеста нишка, която се залепи на главата ми докато си тръгвахме оня път.
Н: Ти имаше голяма глава. Аз я зачесах с клон, ти изцвили…
М: Заболя ме от радост, че съм сам, съвсем сам на този свят и че ще умра сам в гроб пълен с охлюви. Как ще плача, гледайки през прозореца върволицата от охлюви. Някои ще отиват на среща, готови да пронижат хермафродитния си партньор с жестокия си шип, други ще идват при мен, за да ме целунат влажно по устните с крак. Охлюви, охлюви, много охлюви… Аз ще се сгърча на мека постелка, която ще нарека съвсем условно кресло и ще чакам враните, с които вярвам, че мога да говоря на измислен език. Защо ли да танцувам сам, тогава ще бъда кльощав, изпосталял, с брадавици, висящи като йо-йо, съсухрен, с бенкова кожа на дрипи и парцали. Киселото зеле ще е в подмишниците ми, сладкото от праскови ще е развалено, ще прилича на изгнила печена тиква, там долу в чреслата ми. Ще продавам косми от над пъпа си на улицата, хората ще се избиват за тях, защото ще знаят, че съм мъртъв – уникален по рода си – поради заспиване в супата. Това си помислих тогава, тръпки ме потресоха от тази мисъл. Сякаш се радвам…
Н: Аз исках тогава… да сме селяни, да бием добичето, да научим котката да мяучи на един крак, да удушим нещастният плашлив селски педераст, за да направим магия с тялото му – магия за любов.
М: Най-добрата магия, и най-тъжната. Насила убийства, на нещастници. Пътни магии. Цветни мечти. Разбити глави в мрамор. Зарязана овца на пътя. Мрамор, много мрамор, мрамор за зло. Трябва ли? Искахме ли тази пръст? Тази черна, миришеща на тиквени семки пръст да изцапа ръцете ни. Магия с отровено куче. Гражданска веселба.
Н: Изрових онова нещо изпод земята. Тогава ми беше весело, защо не? То е с черупка и с пърхава грудка. Искаше да расте. Е, извадих го и ти го дадох, онова нещо, кално, в онзи есенен следобед. “Хайде да се заровим до кръста в земята” – така виках. Не чувах Асен, той ме викаше да четем вестник. Бях раздалечена от оградата. Шипки. Защо не бера шипки – така си виках. Сякаш е толкова лесно. Исках да те наградя за усилията. За това, че беше тъжен. Въртеше се като дервиш. Въртяхме се, въртяхме се. Безотрадна скомина. Сега е друго – сякаш облаците са в мен, а аз съм на вилата. Дойде изведнъж, представи се: “Митко” и седна. Започна да говори с благ глас – “Къде ти е радиостанцията? Нима е хубаво това, което правиш?” Глас, глас на циганче. Разказваше ми историята за онова циганче, проклетото – били го, били го и то се заклало с кавалерийска шашка. Викало: “Хак ли ви е сега, мародери, как ви се струва?” И си вадело червата като наденички. Хвърляло ги навсякъде, всичко опръскало, замеряло мъчителите си с тях. Режело се надолу, мъчело се – “Хак ли ви е, хак ли ви е, а?” Кърваво умирало, и сега умира – там на “Латинка” 16, седемдесет и две години – един човешки живот. Хилело се в кръв, викало: “Айде идвайте, че ви праим торта. Торта от черва.” И сега вика, дере се. Убива за нищо. Смееш ли да приближиш. Смееш ли да погледнеш в очите му. Ум, блясък, състрадание. Не би заплакало то, а са влажни очите му, сякаш само с тях говори. И казва: “Бягай, бягай Митко, бомба съм, бомба и ножове. Всеки ден. С кръв е напоена дрехата ми. Не те мразя, страшно съм. Всеки ден. Всеки ден, ако смееш да ме погледнеш – това ще видиш – разкъсвам дрехата си, ЕГН-то си изтривам, напипвам нещо – удрям го. Ти какво искаш от мен? Да ти гадая на бобче? Да ходим в кафе “Централ”, да ти разкажа за раните си, за там, където между два оргазъма ме биеха. Бито циганче съм аз, не съм лошо, и в кирта си съм красиво. Само бягай от мен, бягай, намери куче, бий го с пръчка, всеки път като ме видиш – само това ще видиш – ще се разрязвам пред теб, ще се изсипват вътрешностите ми, цветни, напращели за живот, от любов отровени. Ти ще дишаш изпарения от умиращи гениталии, чисти, изкъпани, с аромат на асфоделия.” И който го види все в очите му иска да погледне – там, умното дете самоубийче да зърне. То е плачещо, то е твърдо, то е ужасно. Нима няма никога да престане? Нима няма някога да каже: “Е, хайде там – виж как блестят звездите. Покриви.” А трябва ли?
М: Тази история ме промени. Измислена не е… Аз я сънувах нейде.
Н: Замисли се над нея, аз се замислих. Труд, кръв, камъни, пръст, магия. Исках да изляза от гнездото от кучешки кожи, чуваш ли?
М: Чувам, чувам, бавно ми е… бавно… Не съм искал с камъни и кестени… да правя попара. Как е сладко… да убиваш… червей – той е без очи, без глас – не стене, умира бавно, ти отминаваш, отиваш в кръчмата и се биеш с големи хора. Забравил си червея – десет часа в ада.
Н: Ти си дебел, космат – миришеш на маратонки, всичко е пред теб – и ракията, и ако искаш – кисел пъпеш. Но на село е по-добре, отколкото в ада. В ада на проклятия и липса на спомен; онези неща, които правиш се изтриват едни други, защото са едни и същи – приятното убийство.
М: Да. Аз ходя. Ходя по стобори, по паланки, събирам с очи рътлини. Много ходя. Все ще ходя.
Н: Аз ще се въртя. Ще си спомням, ще се въртя там зад стената.
М: А ако те попитам за Митко, какво ще ми кажеш?
Н: Митко, знаеш Митко. Митко и Асен. Аз ходя. Преплувам. Митко и Асен са двама. Аз яздя. Дива яребица. Ще ти кажа всичко за Евлоги. Стига да не е полунощ. Всеки ден е полунощ. Аз под дрехите съм гола. Въртя се отвътре. Ще ти кажа: “Седни, седни да си поговорим.” Но само не в полунощ. Тогава денят среща нощта. И малките птици наречени чинки се размножават. Ще ти кажа: “Кажи ми, приятелю, водоснабдиха ли и вашето село?”
М: И аз ще ти отговоря: ”Никога не съм се давил в яз, приятелко, освен в петък, когато кобили се съешаваха със слонове.”
Н: И аз ще те попитам: “Е, добре, много ли течност пиете?”
М: А аз ще ти отговоря: “Аз съм течността на водата. Аз отговарям. Мене ме викат – когато се зарива кладенец, когато се срещат чинки и охлюви. Отново и отново се въртя около стола. Който се нарича чаша.”
Н: Пий, пий вода, тя няма да ти помогне да забравиш сиренето, ти само пий, пий и не поглеждай вътре.
М: Аз пия, пия, все вода пия, и все ще пия, защото видях охлюви.
Н: Марине… знам, ти сега трябва да работиш на стола така както си седиш. Тръгвам си.
М: Така е, Ньони. Абракадабра-абракадабра-мул-мик. Това го чух от един фокусник. Чао. И всичко, всичко, всичко, всичко, всичко – картофите, лулата, Метерлинк, японски краставици, аспарагус – общо взето това е всичко.
Н: (отваря вратата) Чао, Марине. Хумусът е фокус, ти не си висок като брат си, стържи стъкло – ще чуваш бримките в стените, които пеят за своите любими охлюви. Които са идвали през нощта, да им говорят за чувства. Голи охлюви, голи богини – ти не можеш да пееш. Бъди сам, само когато си в нужника. Или пък шиеш перде. Да играем на шикалки. (излиза)
Сцена шеста
Квартирата на Марин и Витко
Марин, Мартинеткйа, Витко и Ньони са седнали около маса с ядене и пиене. Те са по двойки – Марин и Мартинеткйа, и Витко и Ньони.
(шум и глъчка)
М: Тихо, тихо, тихо…
Н: Еее, брат ми, опсааа!
В: Тихо, Марин ще чете тост.
Мт: Тихо бе, ей тихо…
М: Ще казвам. Тост за нашите приятели, тоест ние, които се събрахме, толкова щастливи обстоятелства,(затихващо до мрънкане) и нашите разуми направиха от нас история, свидетелство за крепки малки неща, сирене, зайвитод… (с нормална сила) И така – днес сме се събрали, днес сме се събрали, да пируваме. Да пием, да се веселим, защото… нашата орис е харна, или така поне така пишеше в хороскопа ми тази заран…
(Мт започва демонстративно да ръкопляска, оглеждайки се с усмивка, давайки знак, че всички трябва да ръкопляскат. Всички се смеят и ръкопляскат.)
М: Мда. Чудесно е да имаш толкова приятели. (прави знак с ръка да не ръкопляскат) И тъй, искам да изразя своите чувства, щения и мракобесни позиви относно историята на нашето “биде”, радостта от нашето “настоящт” и всички летящи създания, които пърхат във въздуха с цикламени крила, (задържа напиращите ръкопляскания с ръце) разпръскващи пудрообразни материи по нашето “бъдно”. (усмихва се и оглежда всички като знак, че приема аплодисменти. Избухват ръкопляскания и пискливи дюдюкания)
Н: Бравооо! Гепи братец, кефиш ме!
В: Чакайте, сега ще има още.
М: Мдааам…
Мт: (шепне) Ама може да говори, бреееейц…
М: Всички ние чувстваме това, това синьо, това небесно чувство, че сме заедно, тук в каменния дом на нашите мечти, където водолазите на историята ще разбиват глави в търсене на нашите сламеници. (бурен смях) Аз лазих доста, преди да дойда до тук и вярвайте ми, макар на една пресечка ме биха, отново съм сред вас – лумпени, добряци, чичковци стари и сами жени. Вървях през кулоара на събранието
До края там на зданието
И замириса на мечти
За Петър, Асен и Гогли-
Странни хора, миришещи на път
Аз бях сколасан
И нямах нищо вкиснато
Освен думата “вратня”
Научих – семенния дълг
Е от коварството изкълчен
Да бди над хиляди жени
Бродеещи на изток с съсели
Но Митко в миг ми възвести
Че погачата не е направена
И че хиляди мъже
Чакат думата “обол”
Митко хич не ги възпре
Лятото холаеше тъдяв
Асен каза: “бурбулбурбулай”
В Ахтопол няма митница
Никита – този полицай
Навираше във рамото си лакът
А азът му насам летеше
Сега, сега, сега, сега
Преди, преди, преди седеше
Аз съм малкият Евлоги
Много, много ме е страх
Кога ще съмне с голи катерици
Аз съм Асен и ви пожелавам лека нощ
Дано успея да стигна за киното
(покланя се. Бурни аплодисменти, викове “Браво!”)
В: Този Марин наистина е велик, какво удоволствие е само да го слушаш.
Н: Бих искала да кажа, че просто… съм възхитена. Да пийнем, да пийнем бързо!
(чукат се с чаши с някаква напитка и си казват “Наздраве”)
Н: Да, това е забавление. Бях весела и по-рано, но какво, какво е това – анархия с аспирин. Това е морското. Това е миденото щастие. Морските селяни са излезли от морето, взели са си листа от воден пъпеш и ни поздравяват. Сърпове, ръкойки и подводни сенокосачки се размахват във въздуха в наша чест. Асен викна. Ето – морският кмет държи в ръката си осолена риба и я яде. Ние се смесваме с морските хора. Някой произнася думата “Братое”. Веселието се усилва. Народът се вълнува. Аз съм царят на Царево. Неговият сухоземен ди-джей. Ето Митко се присъединява към хората. Въртят се хора и животни заедно. Асен се е качил на трибуна и говори по микрофон: “Андантеее, матрицата, яж корениии. Лъжи жени, бий по погачатаааа. Рюс” Леле, много е пил. Оркестърът от сакати цигани достига кулминацията си. Пот се лее от изтерзаните им от живота лица. Музиката е звънка – хоровод и пиано. Някой хора се спъват в коренища, други ги замерват с пластмасови чаши. Един “морянин” облизва ръката си. Провиква се: “Още соленоооо! Плажна бистрица. Гларусът идееее! Весели! Веселой!” Чуват го мутрите от портала. Започват да се въргалят в пясъка. Веселие. Увеселение. Един Митко се запознава с друг Митко. Веселие. Щастие. Любов. Оркестърът още е без име. Някой го кръщава “Пантофите на лачения войн.” Циганите припадат. Развеселени хора ги мажат със сол. Асен щипе някаква жена, която се оказва палатка. Морските хора се размазват, сякаш са зад мокро стъкло. Някой ми виква в ухото: “Защо не работиш?” “Какво?” – отговарям. Настъпва лека паника. Някой е настъпил шишето с вода на шефа. Асен отново се провиква в микрофона, този път неадекватно: “Айде сега ръцете заедно. Ще танцуваме блатен валс.” Много повече цигани изникват изведнъж отстрани, изкопават си някакви инструменти от пясъка и засвирват луда частушка. Морските хора се превръщат в автомобили. Асен язди магаре. Лошо ми е. Антон и Пешо са отново заедно. Някой съобщава, че децата, които копаели бездънна дупка някъде сред веселбата на плажа, намерили гълъбово перо с изцапан с кръв връх.
Музиката спира, защото циганите се надпреварват кой по-високо ще си хвърли инструмента. Всички сме щастливи. На Мариана и тече кръв. Защото е плакала много, заради някакъв охлюв, когото са убили. Сега се смее. Ние сме добри деца. По радиоуредбата съобщават, че ще съмне след пет часа. Асен и Евлоги, както винаги, се сбиват. Търсим морските хора, но някой се провиква, че в лятното кино ще дават филм със самураи и всички забравяме за тях. Толкова ми се вие свят, че едва осъзнавам, че Митко има физиономия на съсел.
М: Да, Ньони, прекрасно… Благодаря ти, наистина добре го каза.
В: Да, да. Да.
Мт: Ейтее, айдете да пуснеме музика, бее…
М: Да, ей верно бе. (става и пуска уредба. Зазвучават главно хора и ръченици в поп вариант.)
В: Прекрасно е да се вълнуваме така. За нашето щастие, за нашия късмет, че се сглобихме. И аз искам да кажа няколко думи в чест на тази вечер. Това празненство. Защото всичко, което стана е веселба. Метежи, препирни и глуми – всичко, батко – кеф, кефецът и радост. Е, аз много съм плакал зарад нас, зарад някои амфибии, които дойдоха, ала все, все с радост ще пием за добре. Искам да ви кажа едно стихотворение, което написах специално за този повод, това събиране, тази страст към радостта.
(викове: “Стихотворение! Веднага! Тихооо! Поетът!” и др.)
В: То се казва “Асен и Димитър намериха топка”.
Юнакът хвана меча, изкърти веслото
Хвърли кал в някакви очи, заспа и задряма
Стига!
Друг юнак – хвана меча, почисти къщата
Изнасили една юначка и отиде да спасява китове
Защо?
Трети юнак. Тресе го треска
Болен е. Обажда се в селото
“Ало, селото ли е? Не мога дойда
Нещо тука ми синьо. Не, не – пред очите”
Какъв юнак, каква крепост!
Димитричка
Преварва
Хората
Пред
Бостана
Хващат магарето и му показват порнографски списания
Асене
Асене?
Асен…
Два дима пушат
Единият от огън, другият от цигари
Селяните са си донесли телевизор на бостана
Ах, каква тя стана, каква тя стана
Замазват със стружки душевната рана
Димчо разстели едно платно
Много му дойде и го смениха
Танази, обаче, много крадеше
Тогава нейде над Димитрово мина самолет
Ела, Жорко, ела на чешмичката
Митко и Генади са турили мушамичката
Скоро ще дойде и Братой
Той ще се похвали със своето пиано
Замезвай, замезвай, ракийката е сладка
Ако не ме наковладиш ще ти покажа моя октопод
Тя, бисерна ли е тая, бисерна?
Не, Танази пак повърна и видя Димчо
Пушек, пушек се вдига над полето
Как Наска се чуди:
“Бре, тия мъже, сякаш куче са жертвали”
Аурелиан, Аурелиан
Най-вкусно е да хапнеш салам
Ние се женим за най-вкусните жени
Все едно да газиш ток, а да няма къде да си включиш лампичката
Електропровод
От него виси на салами един цял народ
Ракия, ракия
Сега ще преиздадем всички книги да възхваляват ракията
Милата
Ох! Люта!
Бееей.. Бам!
Аз имам форми
Къща
Далекоглед
Къща
Интродукция
Мирмексите станаха филистимяни
Ние построихме баир
(мълчание)
В: Ами това беше… Не знам…
(викове: “Страхотно! Страхотно! Жестоко! Убиец си! Брат мииии!” и др.)
Н: Еее, това братми…
М: Жестоко, жестоко, харесва ми!
Мт: Е, пича си го бива, еее, хак ми е, че не съм го познавала по-рано. Сеа… Вие ме знаете… Не съм много по дар слово. Обичам да слушам хубави хора да говорят. Ама аз – все едни прости неща приказвам. Простичко ще ви го кажа – тука готино много, айде яжте. Тука… това е просто… Всички ме кефите, приятели…, любов… щастлива… Много готино е всичко. Аз обаче ще хапна сега от онова нещо, което мисля че е самотно.
(бодва си нещо от масата и го изяжда)
Мт: Така… Аз обичам оврази. Обичам – пърлено да ми мирише – кози врат като, както Генади. Вие сами. Супата. Небето. Виждали ли сте сянка? Небесната сянка? Някои ридае. Хралупа. Асен две. Разкрачи се малко повече. А така. Ние сме щитовете. Аурелиан е дръвчето. Мартаци, Матраци. Митковци. Душегазене. Вадят пищови, милите. Асен и Антон. В хралупата има дърво. Аз съм на седемнайсет. Раково болните сега гледат телевизия. Поне работниците ухаят на смола. Смола от горена пръст. Сини рицари. Някакъв звездопад. Митко вика: “Ще се оправим.” Айде, айде. Минава времето. Вчера по Слави даваха кур. Митко намерил сто живи чехълчета. Асен намери брадавица по кучето. Айде да се веселим. В тез прости панели. Купихме си лазерен меч. Ощавихме една патица. Вкусна, вкусна. Като матрак. Под леглото ни има много прах. Това е от йоносферата. Асен се изкъпа заедно с едно човече. Никога повече не видяхме мотиката. Тук има хлебарки, а ние мразим дървениците. Дядо Асен отново е отровил някого в пивницата. Мастрояни се явил на един октопод, поради което никой не знае тази история. Диви сливи. Намерил ги Рашко. По-вкусни са от рагу от слон. Пей, земевладелецо, нещо ми влезе в окото. Някой ме научи на думата “дрих”. Престъпници. Човек може да лети. Андриан Иванов. Димитраки къса ластици. Чакаме, чакаме. Поглеждам надолу. Земя и камък. Взех камъка. Що за магия? Асен. Миткодържачи. Миткодържачници. Пак. В училище ни научиха да се гледаме с лупа. Много съм голям. Миткодържачът. Асен пак се развихри с карбида. Кой си ти, какво искаш от живота? Това е Настази. Някакъв лимон. От дъжд на качулка, и всичко в супата. Аз наричам това пременструален бульон. С други думи – нагайка. Ташлене. Слимофили. Карагьоз. Мъсеница. Кеведо от Бръкнидол. Тао. С две думи – сак. Ние. И ракийката отново е на екстаза. Висли. Марийка. Япондере. Кучевлачение. Оз-паряз. Момирка. Душа в супата. Влачене. Екстаз. Сополи. Вендрьоди. Каркас.
(всеобщо мълчание, което продължава доста на фона на музиката)
Мт: Алое вера. Елате ми на гости. Тошко африкански. Издимяни домати. Плюс-пляс. Наука – девственица. Да загребеш от девствения пол. Митко щави чесън.
М: Ееее, благодарим, благодарим, добре го нарече. Как го каза? “Любовта и сърцето са роднини, давиловите капки са в шкафа.”
Мт: (доволно усмихната) Аха, така беше.
В: (ръкопляска) Браво! Браво! И, за да се придържам към метафоричния стил на Мартинеткйа, бих казал: нека нашите “роднини” да празнуват, нека клатят тежки чаши за наздравица, и нека Давилов пише стихове в шкафа.
(гласове: “Бързо, да се чукнем, да пийнем!” Чукат се с чашите и пият)
В: Ей, ма така не ми е било готино от понеделник!
(зазвучава дунавско хоро в оригинален вариант)
(викове:”Ей, дунавското, дунавското, ей! Айдееее! Айдеее! Хоп! Хоп! Опаа, айде Марьчо! Дунавското, бее! Айдее! Евала на оркестъра!” и др. Всички стават и се хващат на хоро. Изпадат в екстаз и започват да напяват мелодията с “Ля-ля-ля-ля…” Това продължава няколко минути. Звукът бавно затихва, камерата се отдалечава )
Край на четвърти епизод
2005
