Предвещевенн

септември 20, 2009 от ruatni

Скюаз

Надпис. Пуканки. Селски път.

Асен – добро момиче.

Много добро.

И хубаво.

Не знам.

Мараня.

Повее вятъра.

Марарнр.

Шумки зелени.

Шум.

Каруцата е отзад.

Няма камък.

Предвещевенн

1

Ти.

Марийке. Много стара къща.

Ще стоиш отпред. Нямам за козене.

Ще ме убиеш.

2

Нямаш лед в панталоните.

Искаш да си руса.

Назад към къщата.

Ще има плъхове изрисувани

3

Ще има много мишки.

Аз гледам сякаш съм изрусен,

Ти пееш пикаейки.

Един кон ще се изсере.

4

Сполай ти.

Няма щастие, освен в четвъртък.

Пуснаха ме от затвора.

Ти ще разбереш истината.

5

Отново е лято.

Ти си с басмената.

Ще видим слънце.

Защо?

6

Този път е синьо.

Зимна приказка.

Виждам, виждам.

Мъгла, а ти плачеш.

7

Ето идва денят.

Ти ми писа за него.

Отново си руса,

защото дървените панти.

8

Ти си с тъмна коса.

Това е перука.

Този път те убих.

И в моргата са те пипали.

9

Росени цветя.

На Витоша няма никой да ходи вече.

Ти беше заспала.

Аз не те събудих.

10

Ние ходехме заедно.

Ти се изпари.

Видях снимката ти във вестника.

Оказа се гланцова.

Пре9

1

В къща две жени – сирене.

Асен, Асен, Асен.

Нямат нищо от вълна.

Тогава ще те видят пиян.

2

В края на живота си,

Две жени – едната раждала,

Другата бременна.

Синьото обаче е телевизор.

3

Къща от сиви прозорци.

Ти отново си пиян от телевизия.

Някой се изтърколи на пода, но това е Митко.

Още преди години си изхвърли порното.

4

Дъсчен под, някой го мие.

Стара жена, по бархетна дреха.

Много стари хора в един човек.

Испански клещи със засъхнала кръв.

5

Виждам икебани и паркетин.

Сватба дават по телевизията.

Евлоги се е напил като прасе.

Но той е тук при нас, смесва с диазепам.

6

Седем картини.

Двайсет часа блещене.

Две жени и някакъв стругар.

Ти ще поискаш да забременееш чрез гледането.

7

Митко сега се яви – сякаш никъде не е бил.

Отново с клещи, но този път по брадавиците.

Питаме го – „откъде ти се яви това?“

Той сякаш не вижда – клати се.

8

Ще гледаш филм с матроси.

В него ще е разказано всичко

за килимчето, на което лежа.

Но няма да е точно.

9

Убиват някакви поганци.

Не били поганци, а диви свине.

Свредели им забиват в мозъка.

Гледам по телевизията и не вярвам – познах се.

10

Ние имахме имена.

С тях нарекохме щъркели.

Но после, разбира се, дойде Митко.

Оказа се, че съм оплескал всичко.

888

А, бе Асене, искам да те питам нещо.

Имах една отвертка, и две сини ризи,

Сигурен съм, че под мокета съм забравил още нещо.

Ти къде се записа?

Дадоха ми номер, ама не го помня.

Забравих да искам.

Имаш ли отвертка?

Заспал съм и не съм чул звънеца.

Дошъл съм по яке, имаш ли нещо за мен?

Стари броеве имам, сменяш ли „Паралели“?

Дадоха ми, аз си имам.

Знам кодова дума „секунда“.

Там хората са много умни.

Записал съм се и на двете места.

А бе виж сега – после ще му мислиме.

Нямам одеяло, освен това синьото.

Ей, левчета на цяло имаш ли?

Брей, заваля.

Добре ми е така, почти не боли.

Заляха ме с фруктова захар.

Намерих едни очила – кво като са мръсни?

Брей…

Ти чуваш ли го, като дишам?

Казват – била сербез жена. А хората купуват.

Там на паважа има размазано животно – половин час стоях.

Сутрин има много мъгла. Димитров каза да не се тревожа.

А, бе, Асене, ти нямаш ли някакъв локум?

И в стола ги видях – две и една стара.

Жените купуват чанти. На пазара е просто – наистина.

Горазд ми предлага някакъв гайтан. Ама ако спестя мога да си взема две малки огледала.

В банята не ми е готино.

Двама души ми казаха да се оправи нещо.

Срещна ме Ирина. Вика: „Не можах да те позная.“

Аз па я познах – я виж ти!

Не, това е просто ужасно – тези дето говорят – ходел съм като просяк.

Всичко е работа, все работа. Аз въобще не се втелявам.

А бе, гледат ме хората странно.

Даже и хората със странно лице.

Абе един майтап ми се случи – гледам – лъв с човешко тяло ми размахва юмрук!

А то – Генади с една шапка…

Аз отново се обнадеждавам като гледам плакатите.

Абе, кво – години, години, ама не съм за изхвърляне.

Казах на Митко, че понякога плача и той като ми се изсмя…

Понякога се чудя – тия дъски винаги ли са били мръсни?

Не бях срещал Генади от години – каза ми, че не съм лош човек. Как е разбрал, че се чудя?

Понякога ми става като в мъгла – все едно съм пиян.

А бе, Асене, това кво може да е?

Има звук понякога – стърже, съска.

Тази Карагеоргиева все ме гледа – все едно правя нещо.

Хххххх – ей така.

Лягам си и виждам образи.

Преди години те бяха като бронирани каси сякаш върху мене.

Сега вече… има като нещо остро, боли – ножове по ръбовете, няма назад.

И Митко се смее – викам: „Стига бе!“ Майтап.

Бълхите нали не пренасят вредни болести?

В края на краищата не са лоши.

Дадоха ми телевизор – че стария беше…

Един познат ми каза: „Стига си се въргалял по улиците.“

А аз никога не съм се въргалял, та камо ли по улиците.

Митко непрекъснато ми задава един въпрос: „каква е разликата между дете и джудже?“

И все се смее. А аз му викам – „Слушай – откъде да знам – аз ли съм най-главния тука?

Питай някой по-главен.“

Абе има и лоши майтапчии.

Лоши очи, зли.

Все сънувам нещо, ама няма да ти го кажа – срам ме е.

Просто така се стекоха нещата.

Така казвам, ама ме яде отвътре.

Защо така, бе, защо така?

Абе мани, виж – уредил си се.

Знам, така е.

Е, трябвало е, ама…

Виж, слушай, някъде дават и грис.

Наистина това, че нямам ластик е ебати гадното.

2005

Морско солено – четвърти епизод

август 22, 2009 от ruatni

Морско солено

(сценарий за сериен телевизионен филм)

Четвърти епизод

Надпис: “Какво се случи в “Морско солено”

Кадър: Мартинеткйа убива слон

Кадър: Марин влачи някакъв сложен електронен апарат

Кадър: Мартинеткйа левитира

Кадър: Витко пуши лула, изведнъж черен екран, който стои няколко секунди

Кадър: Ньони гледа цедка. Чува се звук като от влачене на легло

Кадър: Мартинеткйа и Ньони перат

Кадър: Витко язди Марин на конче

Кадър: Витко и Мартинеткйа вървят по тротоара. Минава камион

Кадър: Марин говори нещо на Ньони. Тя му показва лист на който пише: “Перо”

Затъмнение

Сцена първа

Квартирата на Марин и Витко

Мартинеткйа и Марин

Мт: Ох…

М: Айде цуни-гунии…

Мт: Не ми е сега до това.

М: Е па добре, аз ще решавам тука една задача от вестника.

Мт: Така ли ще ми отговаряш вече?

М: Е…

Мт: Мислиш ли, че нищо не знам?

М: И какво правя?

Мт: Правиш ти, гледаш ме в очите и ми се подиграваш.

М: Ти откога се научи да ме хокаш с тоя тон? Все едно не съм ти носил фустата!

Мт: Лелеее.. И нагъл бе! Абе ти за кой се мислиш бе, господинчо? Вчера те видяха с франзела на паркинга! Какво ще кажеш сега, а?

М: Аз ли? Аз с франзела? Не може да бъде – вчера си мерих пишката цял ден с едни господа – едни франтове недни.

Мт: Хич не ми се оправдавай с дреболии. Аз единия “франт” го познавам – Пепи кокошарина – много добър човек – педераст. А и другия го знам – Асен. Младичък е, китен.

М: Добре, аз какво да направя сега? Знаеш ли, че мога да ти кажа много неща на ухото, дето ги правиш, дето не са добри?

Мт: Моля? Моля? Акал ли си скоро? А, акал ли си, кажи ми!

М: Да. Отидох в халите и откраднах една пастърма. Там ме присви и …

Мт: За това ли говориме? За твоите похождения с масло и пръчка? Я си помисли!

М: Мислиш ли, че мога да произнеса думата “джудже” без да се разплача? Мислиш ли? Ти въобще не мислиш за мен!

Мт: Ооо, я не ми бягай по тъча! Едно джудже ми носи от време на време, не си мисли.

М: И какво ти носи, я кажи. Много ще ми е интересно.

Мт: Там в гората, за Ангел Каралийчев…

М: Охо?

Мт: Подкладил си огънче, мазал си се с нещо мазно…

М: Айдеее…

Мт: Възлияния си правил. Под голям дъб. Портретът на Каралийчев трептял в маранята от пушека…

М: (все едно на себе си) Ами то… такава ми била съдбата…

Мт: Всичко ще си кажеш ти, всичко знаеш, че знам. Там в дъбравата – викнал си гърци – тичали сте на хоро – падали сте в прострация, когато някой каже “Асен”…

М: Виж, виж какво ще ти кажа – знам че си мъж и се опитваш да ме минеш по тънката далавера от години. Знам, че си пила супа в дискотека “Фавн” с няколко мургави типа…

Мт: Какво? Това бяха брат ми, Асен и един травестит, който по късно се самоуби, когато му казах, че има термин “кисело фелацио”.

М: О, не, не, ти си имаш джудже (аз го познавам защото сме от един клас и лично съм му правил евала), но аз си имам комплект тимпани и те за мен са по-святи от всичко на света.

Мт: Чакай, чакай, не ми казвай, че не си правил опит да акаш и да се празниш едновременно? В това време от гората се задавал някакъв циганин с великански ръст, но и двамата не сте се познавали?

М: Добре, виж, Асен и Ангел, ги познавам от село… там … те ме научиха на всичко. Но никога не съм се смял в тоалетната на тъмно – това е долно просто.

Мт: Знам те аз, ставаш нощем, мастурбираш с чорап и мислиш за лактобацилус булгарикус. Всички реклами гледаш, всичко запомняш. Какво съм ти направила, бе кажи ми, бе?

М: Ами ти? Аз какво съм ти направил?

Мт: Всичко заради тебе направих, статуйката ти с мед помазах, мравките пуснах, всичко изгарях – все за тебе, за тебе беше.

М: Аз…

Мт: Не ме прекъсвай! Отидох на пазара. Купих целина. Измих я. Убих човек. Едната половина намазах с кръвта му и я дадох на най-мръсните кучета, които можах да намеря. Другата половина намазах с кръв от черния му дроб и я сервирах на нас – лошо ли ти беше?

М: Аз всичко съм търпял и съм харесвал у тебе, но портрета на Асен Разцветников не съм държал в автомобилна аптечка!

Мт: Ооо, сега ще ти кажа, всичко ще ти кажа. Питах джуджето – “Въргаля ли се Маринчо?” И то вика: “Той Марин е педераст, ходи гледа “Кика” на Алмодовар, ходи мръсен, мърляв е, падна и си счупи крака, та му го отрязаха после”, но аз не спрях и продължих да го питам: “Кажи ми, кажи ми мило джудже, как е той, какво струва по нощите?” А то вика: “Чупи джам, напива се с ракия и машинно масло, бояк е, със сламена шапка ходи, викаме му “Щурчо”, голям чешит, разваля мравуняци и ляга, странни стихове мърмори, буди се до кучешки труп, вика: “Асенеее!”” Аз на джуджето му стоплих минерална вода, излях му я по главата и му счупих очилцата за здраве, а то продължи: “Тоя Асен, како – много лют, намаза ми устата с нещо люто – виках, плаках, той се обади в районното и ме прибраха. Друг път се самоубих, за да го гледам отгоре – гледам – пърди насън в цедка… Той пееше по телевизора, видях го, все с Асен другарува – тъй да знаеш…” Да продължавам ли? Кажи да продължавам ли още?

М: Аз просто недоумявам, как тази злоба си я крила досега от мене. Аз имах прозрение и те видях в много състояния, от които лошо ми стана…

Мт: Където спах с див петел при братовчед ми на село? Глупак.

М: Остави ме да говоря, защото аз те оставих тебе. Ходеше със зимни дрехи през лятото. Продаваше червила на централна гара. Някакъв лебед летеше над тебе, ти не обърна внимание. После отиде в парка. Там събра треви, изгори ги, и ги посвети на някакъв политик от близкия изток. Мухите бягаха от тебе. Ти им каза “Къш” и те дойдоха. Видях те да държиш кутийка с много стара боя за обувки “Ково”. Видях те да плачеш насън в рейс, който вървеше по булевард “Дондуков”. Виждал съм те как хапеш камъка – взимаш паве и го хапеш ритуално. Правиш обиколки на стадиона. Продаваш анцузи на площада. Някакъв влак замина – ти в това време в къщи нарисува куче, което се съешава с кон. Имаше пълнолуние – ти се обади по телефона и забрани да се продава китайско в целия град. Избяга веднъж. От рейса – в гората – ужким по малка нужда. Там търсеше диви животни за да им четеш “Под игото”. Някой те нарисува. Ти хвърли камък по прасе. Винаги разменяше монети за малки камъчета. За какво ти бяха те, за какво ти бяха, а? Гледаше от балкона. Циганчета играеха долу, ти контактуваше с тях чрез телепатия. Ти акаш хубаво. Но веднъж така те видях гола! Мисля, че е водовъртеж. Още от преди знаех. И Китан и Митко докладваха с почести – видели сцена: пустош; хора носят сено.

Мт: Престани. Омръзна ми да се карам с тебе.

М: А на мен мислиш ли, че не ми е омръзнало?

Мт: Повече не искам да разговаряме. Написала съм всичко в едно стихотворение. Ще ти го кажа и това е.

М: Просто не знам какво да кажа – щом искаш така…

(Мт става и донася отнякъде едно листче хартия)

Мт: (чете) Ти ходиш като властелин

Събираш някакви антени

Аз ходя – меся блин,

Пинокио.

Нямам вече суета

Аз съм от плод-зеленчука

Вика твоята уста,

Мармозетките избягаха от зоологическата градина в Кейптаун.

Съвсем не ме е страх

Че ще ме наречеш със име

Което после не разбрах,

Къде сте тръгнали бе – спряха тока.

Витове

Оврази

Сънувах, че овчар ме мрази

И това доведе до потопа.

Махни тази конска сбруя от мен

Нещо в мене се премаза

Лежа като напикана в лен,

Гочоолу и Дочоолу се качили на втория етаж.

Асене, Митко,

Вие ходите на талази

А пък на Марин било му плитко,

Нямам педесе стотинки – ето ви двайсе.

Само не можах да разбера

Защо никой не отиде в подстанцията

И не прочете правилника за действие,

Въпреки, че така беше наредено.

Асен извика:

Никой няма да те види гола.

Ти и без това спиш само под леглото

Една катеричка май я убиха.

Травестит, травестит,

Видях травестит

Вземам супата

Слагам вазелина

Имам обрив

Взимам перхлорида

Изяж си супата

При мен е вазелина

Слагам супата

Кон цвили

Асен язди магаре

Сложих вазелина

Вземи супата

Ядох вазелин

Супата е с моркови

Асен цвили

Супата е по вазелина

Сложих вазелин

Имаме си лястовички

Ям отново супа

Вазелина е добър

Някой ме вика по име

Вазелина няма да свърши

Вазелина е в супата

Ядеш ли бе, Вазелине?

Някакъв тип продава краставици

Сложих вазелина

Сега е ред на супата

Супата ям с лъжица

Вазелина е добър

На село така му викахме

Супата е на масата

Супата е под леглото

Имам супа в гащите

Някакъв кон изцвили

Асен пак не е добре

Имаме вазелин

Як е той, освен ако не е кобила

Супата е много вкусна

Ям вазелин, ям керосин

Аз обичам супа

Имам една бенка на рамото

Обичам вазелин да се маже

Сложих вече супата

Ама, че добър вазелин сме открили!

Има супа

Аз взех вазелина – не тичай

Това е Асен

Имаме супа

Сложих вазелина

Това е, повече няма да говоря.

М: Между другото, може да е съвпадение…

Мт: Казах – няма да говоря!

М: Абе кой те кара да говориш? Исках само да кажа следното – може да е съвпадение, но и аз написах едно стихотворение, защото чувствам, че нещо не става иначе. Ето – щом ти така – и аз така. (отива някъде и взима едно листче)

Сцена втора

Квартирата н Марин и Витко

Витко и Ньони

В: … и аз няма нищо да…

Н: Ти криеш нещо от мене.

В: Мисля, че…

Н: Има нещо под масата.

В: Да, под масата.

Н: Страх ме е сега да си помисля.

В: Под мивката е.

Н: Купил си нещо.

В: Абе как бе, аз съм як – много тичам.

Н: Престани!

В: Не мога и не искам!

Н: Моля те, подскочи два пъти.

В: За какво се караме, обясни ми.

Н: И аз това се чудя – защо ми крещиш, защо ме лъжеш?

В: Бе ти виждаш ли се, бе? Ти ме караш. Но аз ще пусна телевизора и ще гледам – каквото и да е.

Н: Кажи ми само защо.

В: Има нещо под мивката. И аз знам, че ти направи така. Аз не съм от тук. Смятам да дремна.

Н: Така ли?

В: Истината е, че ти… направи някаква кифла и я скри.

Н: Кисело ми е… Аз разбира се, ходя с работнически дрехи, но… Защо дойдоха поганците? Има една планина – казва се Витоша. Там мисля, че … има някакъв съсел. Карах селяните да ми обяснят, те – започнаха да витаят. Ние – Драгомир Драганов и аз – се спуснахме без билет в метрото. Тогава видях цветно. Написах книга. Моят приятел Митко (знаеш го Митко, нали) я занесе в издателството и там много я харесаха. А в нея бях написала всичко. Но се оказа, че не е било точно така. В книгата – всичко. Исках да променя нещо, но в издателството казаха, вече не може – отпечатана е. Аз започнах да драскам с молива и тогава блесна. Асен и Пешо дойдоха. И преди бях писала книги – още от четиригодишна. Виеше ми се свят. Селяни надойдоха. Аз попитах: “Как да живея сега?” Влизам в тунела – една жена започна да ми се натиска. Опищях всичко. Казах – не може, не може – вие разбирате, нали?

В: Ньони? Нима смяташ, че е огледало? Счупихме го отдавна – аз бях полазен от животни. Кръв потече. Кръв от бълхи, кръв по ръбове…

Н: Ла-ла. Хе-хе, бате. Камъните проговориха. Те пееха с мрачен глас. Асен сра в супата. Падай бавно, насмъркан с асфоделии, ти никога няма да проговориш за кино. Асен е умник. Той уби жената на кмета. За това за него казаха: “ажбъвърдзъл”. Никой не смее да коси сега. Сега са смешни времена. Вървят по селата джуджета и викат : “Ей, смешните времена дойдоха! Ей, хорааа!” Сега се пие бира на корем. Убиваш младо момиче и му разпаряш корема. Вътре изсипваш сиво вещество. Така каза Асен. Аз му повярвах и се самоубих. Но го направих прекалено рано, не уцелих минутата. Той каза: “Ако в точно определен момент, ама много точно определен момент изпееш нотата горно ла, то мигом ще умреш.” И аз квикнах. Не знам какво исках, но сега си спомням добре дългия фалшив тон: “Киуииииии”. Сега Асен е някъде горе при самолетите. Аз се боря с неща. Например преда. Казаха ми – няма да предеш – може да ти помогне. И аз пеех. Асен каза, че ако си платя достатъчно, може да се цанят цигани да ми съшият тялото обратно, пък и то не е сложно – разкъсано е само на две. Не съм умирала, мамо. Аз не се родих. И Асен ми каза така. Той бил педераст и всичко знаел. Той ме научи да убивам мравки. Той ме убиваше после с куршум от очи. Аз летях много и една циганка ми каза, че ако не престана да левитирам, ще ме прокълне. Аз и казах къде се намира НДК и се самоубих. Митко, Георги – тези левенти – те ми шиеха дрехите. С тези дрехи аз разстрелвах посочените ми хора. Веднъж при мен дойде Георги – Гьошката му викахме. И ме попита защо върша всички тези неща. Аз се замислих. Нима сама съм си избрала съдбата на тъкачка на златни нишки, нима? Много плачех тогава. Защото при мен идваха джуджета да ги пощя и едното от тях нарочно, на пук може би, кълцаше лук пред лицето ми. Затова, когато Мариана проговори за първи път, тя каза: “Бриуауа” Не съм настинала. Няма синьо. Асен и Генади – говедари станете. Митко, Петърчо, Асене, Петърчо, Митко, Гошко, Костадине, Антоне, Митко, Добринчо, Асене, Евгени, Владко, Костадине, Генади станете и ме заведете в къщи. Вие сте добри деца, въпреки, че ви зарових в нещо до половина. Антоан Дьо Сент-Екзюпери. Велик човек. Но бил с раница, тези хора ги разстрелват, ако се докаже, че са родом от село Славейка. Митко Митрич Петров. Много харна душа. Казваше, че да убиеш слон и кон е едно и също. Хората, обаче били друга стока – миришели им подмишниците и човек трябвало да си затулва носа. “С какво? С какво да си го затулва?” – питам. “С парфюмирана носна кърпичка”. А аз си го затулвах с нож, който в крайна сметка ми проби мозъка. Дондроол. Защо ме обрекоха на това? Защо се целувах с мъжки джуджета преди да навърша петнайсе? Това е то – Митко и Асен. Пеят, целуват се, тичат заедно. А една баба ги пресрещна веднъж и каза: “Вие ще имате дете” И Асен повърна. Аз бях първата му любов. Затова ходехме в гората и воювахме. Ти, Митко си цяло ЩАЗИ – умреш, сееш, умреш, сееш. И аз бях сама в тази самота. Мишките предяха, както винаги, златни нишки.

В: Ньонииии… Ньони, викай сега. Ньониии…. Оправих се. Знаеш ли, няма прах тук. Ньони? Напиши го. Викай. Е, няма пък сега. Защо Мартин го е убил? Аз съм сламено човече. И не нося отговорност за нищо. Искам да разбереш нещо. Шикалки? Сега се виждам отгоре. Фффффффф. Виждам хляб. Науката, казват, е слънце. Само не можех да разбера, откъде по дяволите, идват макароните. Да продухаш макарона… Силно. Аз бих казал – да пребиеш нещо… с нежност. Те, дяволите, отдавна ме хвърлиха в една канцелария. Бялото е цвят-сирене. Някой пушат, други – не. Асен ми каза : “Дай по-спокойно сега – лястовицата няма да се върне.” Анусната тема винаги ме е вълнувала. Гледах филм за Митко. Спомням си… Учителката ни в трети клас ни казваше:

“Тримпал, тримпал прас

Учи се да говориш

А сега деца

Да хващаме потирите

Потирите, които ни учат

Че е Асен

Скъпи ученици, дойде радостният миг на пролетта. Запомнете – голяма драма е това. Ето – идва голата жена. Със слуз намазана е тя. Мъзга. Пролетен оргазъм получи. И се мъчи. Да те боли. Димитър отново се въртеше.”

Спомням си дните на старост в къщи. Намерих някъде сред книгите цяла раница с охлюви. Тогава за първи път ме налегна болестта. Тя беше като страдание, ама по-дълго. Затворех ли очи, виждах Генади – орел. Някой сереше, все ми миришеше. Не бях аз, не бях аз… Исках да си тръгна с влака. Исках да дойдат стражари и да ме убият. Тогава написах следното, и го разлепих по стените на цяла София.

“Аз съм от село Микре. Убих човек. Дядо Вазов ме накара. Аз обичам книжнината. Защо ли се случи така? Аз разбира се знаех, а и сега още знам, как се скопява прасе. Даваш му да помирише пепел от четина на женски бозайник – не задължително свиня – обикаляш, приготвяш обстановката. За тези действия е много важна ритуализацията. Подготви се, легни в кал… но аз доста се отклоних. Митко е най- големия ми приятел. Той говори в хола, докато викам. Когато не викам – не. Мисля, че е добър човек. Колко ли са добрите хора на този свят? Двайсе? Петко? Дваесе милярда. Аз не съм добра душа. Как не – подпалих училището. Разказах всичко на една мишка – въобразявах си, че това ритуализиране отново ще помогне – къде ти. Мишката се превърна в лястовица, отлетя. Обади се по телефона. Знаете ли, знаете ли всичко това? Толкова ми се искаше да повърна. Когато джуджето Смарагдко ми показа сметката. Най ми е весело, когато ям. Аз ям само зърнени храни, поне е сигурно, че оттам Митко няма да се покаже. Мога още много да пиша, Добродей Деянов Митрев, знам, че ти единствен в цялата околност на улица “Гурко” ще ме разбереш. Но тук вече няма място. Ще пиша и друг път, дано само онези болни мозъци от “Костурка” 5 да не налеят някакъв субстрат в мрежата. Това са екскременти.”

И аз така – отидох. Прочетох в книги. Лястовиче гнездо. Лягаш като умрял. Ебати. Нищо не излезе – летях, все летях. Тогава дойде Мирчо и ми каза: “Аз ще ти се явя. Тогава ме слушай какво ти казвам, не сега.” Той ми се яви и се казваше Петко. Каза ми, че на село вече са ожънали. Много мана е имало. Убили са човек и са го въртели за здраве. Аз да се оплаквам, че ми е минала мъката. Въртяло се нещо. Трябвало, все пак, да легна. И да не умра, щели да дойдат конници да ме убият. Ако ли не – защо не напиша стихотворение с име “Асен и Виктор се надпреварват”. Тази тема ми е много интересна. Но все пак Васил каза: “А бе, я лягай!” Никога не съм виждал толкова бели деца. Асен е. Той нещо мъти. Изпотявам се привечер, преди да завали. А от мисли още повече се изпотявам: “Де е Танас? Мастурбира ли?” Не го знам още. (вика) Оооооох. Оооох, беее. Аз, беееее… Ооооох. Налчета.

Н: Ти, бате, Асен, Генади…

В: Ще върлуваме.

Н: Не ми говори на глас!

В: Ти пиеш кучешка кръв преди да си легнеш. Умирисваш цялата вселена!

Н: Аз ли? Аз съм сляпа. Сляпа съм за жени – така ме направиха.

В: Ти си болна, ти си от мед направена.

Н: Поцинковай ме, чичко…

В: Ихтиос. Яде ми се ихтиос.

Н: Ашурбанипал.

В: Докога?

Н: Знаеш ли, хрумна ми нещо.

В: Искам една целина да ти я навра в главата.

Н: Идват ли?

В: Малка – с висящи карантии от двете страни.

Н: Ох, сербезкоооо, ох маминото…

В: Аз отдавна живея в Япония, искаш ли?

Н: Купи ми малко мед.

В: Дойдоха.

Н: Болните хора завладяха света.

В: Искам да се разболеем.

Н: И аз. Какво си ти?

В: Рапунцел.

Н: Скомина.

В: Падни.

Н: Ото.

В: Мога да удуша с голи ръце охлюв.

Н: Анрияшът те покрива…

В: Дали да не се забравим?

Н: Върви в миналото.

В: Това е само една хралупа.

Н: Умри.

В: Ти.

(мълчание)

В: Нека сега се слеем.

Н: Аз съм само една селянка. Кръв.

В: Във виното ще убиваме охлюви.

Н: Но не сега. Сега е ден за мълчание. Еби.

В: Понякога се чудя… Мъглата ли е, или съм в нещо?

(всеки от двамата отива до една стена и я ритва. После си излизат)

Сцена трета

Квартирата на Марин и Витко

Мартинеткйа и Марин

М: (чете от листчето)

Аз съм плетец на чорапи

Елате и ме ударете с франзела

Откъдето щете, дяволите ви взели,

Асен ще намери златното кюлче.

Диво бяхме в крачолите

Никой няма да убие семенен напръстник

Вие не си знаете сополите,

Асен отново е обърнал резбата с коте.

Митко

Среден доход на населението

Убий слон с пепитка,

Дано ти потръгне с краставицата.

Много е малко раззелененото

Вие все с баща ти ли ходите?

Скоро ще намразиш тленното,

Защото си педал от триста до петстотин.

Една мравка уби гаргара

Няма влак – трейн

Ще убиват още в самовара,

Антоне, Асене, добре?

Защо си толкова плешив?

Ти ядеш смола от отровен охлюв

Сякаш имаш анус крив

И ходиш, ходиш, ходиш….

Защо бе, защо пребихте хайванчето?

Май ще стане добра попара

Какво е това? Прах от канчета?

Не мисля, че е добър съвет.

Димитричка души цвичка

Извикаха я на сел-съ-вет

Подуших наужким пичка,

Евгени сготви някакво болно.

Тя е – виждам сега знака

Някой пееше мръсни думи

Кръстосани в тъмната драка,

Петко дойде и заби нож някъде.

Не е той. И Митко не е.

Защо ме криейтвате непрекъснато?

Кой е този? Бре!

Как е, добре ли е в планината Кохерлиц?

Аз съм бърложка

Няма никакви тичинки тук

Мазна е тази подложка,

Навиячите са от село Щож.

Едно време, едно време….

Тя нямаше да се самоубие така

На кака една беше бреме,

Защо убихте слон? Мразя ви с тези нагайки!

Ето – супа, супа, супа

Кой сипа отрова?

Имам чувството, че ме горят със лупа,

Асен ми е седнал на лицето. Мръдни се бе, Асене!

И така казаха – нашата чушка е добра. Защо трябва да виждаме цирк, като си затворим очите тогава? Аз пея добре. Спя в малка чантичка. Някой ме нарочи, че съм гей. Издирвам го, за да се оженя за него. Докато спях ми се присъни море. Георги ме бутна, събуди ме и видях лицето му – беше подпухнало от пиене. Често се замислям – нали и без това имам време. Как крачолите на клоуните някак са шарени. Цацата е още в морето. Дали русалките правят секс с труповете на удавниците? Или само аз съм със смешна шапка? Защо Митко и Асен не ми дават да спя? Как са хубави те. Мисля, че са роби. Тук е студено, много студено. Нали убиха змея – няма ли да настанят новодомци? Имаше един тип. Там на балкона. Лежи на чердже и пуши. Аз му бях телохранител. Та знам каква люта патка имаше. Което, разбира се, не беше случайно. В гърнето има нещо слузесто. Какво да видя – Митко. Бам. Бам. Бам. Защо непрекъснато имам чувството, че дишам? Брееей, какви хора. Гиздави. Защо бият? Защо бият, пеейки? Красива душа. Няма да ти стигне формалина да я убиеш. Вземи погледни през прозореца – ами нима това е дърво? Видях око във формалин. То ми разказваше приказки. “Аз” – казва – “бях око на куче. Добри хора бяхме. Ама после в тото-пункта ни казаха да се чупим. Че не сме мязали на нищо.” Аз го молех – “Айде още една приказка, моля те.” А то – “Умри, моля те.” И аз се удрях в главата с камък – дано ме хване, дано. То веднага започваше трета приказка: “Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, Асен и Митко, ха-ха-ха – дупето ти е плитко.” Винаги имаше ехо от думите му. Понякога пищеше. Аз нали съм селянин. Добра душа съм. Сълзите ми излизат през гъза. Стига, разбира се, предварително да ги вкарам там. В училище. Мирясах. А бе, интересна душа имам. Трябва да я пробвам с ренде. И магистралата била толкова дълга, че накрая я праснали с едно ренде.

(мълчание, Марин и Мартинеткйа се гледат изпитателно)

Мт: С тези словесца плоски, ако си мислиш…

М: Е, нали не говореше с мен?

Мт: Не, аз само да ти кажа. Бе, моля ти се.

М: Ами ти? Нищо ново не ми каза. Дрън-дрън – бил съм с крив байонет.

Мт: Ооо, я моля ти се.

М: И кво, и кво, и кво, и кво?

Мт: А бе, всичко е криво у теб, плесенясало, прясно вкиснато, миришещо на чугун. Я пръдни малко, да ми замирише на течност.

М: Ааа, не. Ти какво бе?

Мт: Мравчена киселина!

М: Къде? Дай насам!

Мт: А, бе, Митенце… Ти си… заушлибан.

М: А, разбрах твойта цел още отдавна – да се сдобиеш с автограф от Мистер Сенко. Не си мисли. Ти си една такава… висока… все ходиш, все нещо… моля ти се бе.

Мт: Тогава чугун!

М: Чугун!

Мт: Ай, чугун от тука!

М: Бах та и в чугуна!

Мт: Чугун, де!

М: Я в чугуна!

Мт: Чугунче недно…

М: (подигравателно) Чуги-чуги-чугиии.

Мт: Не, сериозно – чугун.

М: Чугун, де!

Мт: Казахме чугун. Ти какво каза?

М: Чугун.

(Мт отива към вратата)

М: Ей, чугун, къде бе?

Мт: Всичко вече е чугун!

М: Чугундерес.

(Мт посяга да отвори вратата)

М: Ей, чугун…

Мт: Марине, ако кажеш още един път тази дума, без да вникваш в съдържанието и, заклевам се, ще се обадя на майка ти и ще и разкажа как като малък си намерил онзи “Плейбой”! (излиза)

(М мълчи)

М: Боже, защо всичко е чугун?… (тихо, на себе си) Защото е чугун.

Сцена четвърта

Квартирата на Мартинеткйа и Ньони

Витко и Мартинеткйа

В: Никога не съм искал да те видя гола…

Мт: Ти ме видя гола в сърцето си.

В: Никога, никога…

Мт: Недей.

В: Винаги съм искал да бъда странстващ маратонец. Да съм кльощав, да тичам тук-там…

Мт: Ти ме видя гола.

В: Не, казах ти. Аз само така.

Мт: В сърцето си.

В: …когато дишам, въздухът да изгаря дробовете ми, не това.

Мт: Ти…

В: Ами ти? Ти беше с мен там на полето. Когато дишахме прах от снаксове в пликчета. Когато изведнъж притъмня и видяхме един сокол с огромна бенка на бузата. Ти поиска да си спомням за теб следващата нова година, когато повръщам някъде. И аз повърнах веднага, с пръст в гърлото. После се напих с вода и пак повърнах нарочно и виках: “Ее, аферим. Аферим, батко.” Ти се смееше. Заваля дъжд. Ние си закичвахме дъждовни червеи по лицата, ти каза: “Смешно ми е, сигурно ще умрем.” А аз ти отговорих: “Трябва да стигнем автобусната спирка преди бунтовниците.” Ти започна да се лигавиш, правеше се на идиот, лиги течаха от устата ти. Толкова беше хубаво… Тогава пипнах хубава настинка и досега ми държи влага, а ти каза тогава: “Псувай ме, псувай ме много – на майка и баща!” А аз ти отговорих: “Ще те псувам на букви от името, ще те псувам на цифри от ЕГН-то, ще те накарам да плачеш от обида.” И тогава се псувахме, псувахме, псувахме… Ти измисли такава псувня: “Да те еба наужким, да те еба!” Чудна псувня – все нея си повтаряхме. А аз измислих такава: “Да те еба, докато миришеш на сено! Искам да размазвам калинки по гърба ти!”

Мт: Така е…

(мълчание)

Мт: Аз си спомням… Митко. Митко летеше някакси накриво. Тогава легнахме под едно дърво и започнахме да наричаме кучешки пържоли. Как първо сме убили кучето, изкормили сме го, нацепили сме го на кървави месища, мазали сме се с кръвта, смесена с изпражнения от червата му и сме сложили пържолите на скарата. И после ужким казваме: “Ей тази ще е Сейчо. Тази ще е Дългоноско. Тази – Танаси-Бербатко. Онази там – Слончо.” Тогава дойде вълк и ни заговори с човешки глас: “Извинете, дали това е време въобще? Не мога никак да се ориентирам. Ходя тука, кашлям сам-там…” Ние се сконфузихме и му казахме: ”Ходи в стола на Народния театър, там е харно, пушек има, ще ти хареса.” После ти пи много вода и избърса с лице тезгяха в една кръчма. А аз те залях с бира, смесена с отходни течности от животни. Как се смяхме тогава. Ти ми разказа виц, в който всички хора получавали анални оргазми всеки ден – ти го беше измислил. Ти научи негрите в една африканска страна да четат, а аз ги отучих. После аз ги научих, а ти им разказа толкова мръсни истории, че те посиняха. Ти ходеше на ръце. Аз те издадох в МВР и там така те биха… Ти ме наказа, изричайки петстотин пъти думата “заежгибайка”, въртейки се на един крак. Прерязах си вените, и докато ми изтичаше кръвта, ти ме целуваше по устните и ми казваше разни неща да предам на Георги Димитров и на един франт, който умрял още преди втората световна война, с който си нямал нищо общо. Събудих се в болницата – ти се опитваше да ме убиеш, разрязвайки ми корема с хирургическа ножичка. Докторите успяха да те спрат, само като те заплашиха, че ще те кастрират. После не ти направиха промивка на стомаха, въпреки, че казваше, че си погълнал цианкалий, а то беше само физиологичен разтвор за системи. После идвахме тук, как се смеехме… все едно нищо не е било. И пак – се замеряхме с химикалки, пишехме мръсни думи с пръст във въздуха, обещавахме си да мастурбираме в сетния си час с мисъл един за друг, наричахме китайците японци, правехме планове да си ушием дрехи от географски карти, смесвахме плюнка и оцет и пиехме, пожелавахме си да ни полазят огромни бълхи, ходехме в кръг с радиус точно един метър, пикаехме, пикаехме, пикаехме и пак пикаехме, като че ли само това беше останало да се прави на света.

В: Аз те видях гола в една морга. Бях отишъл да погладя страстта си към женките. Привидя ми се нещо. Посърнах… Изплаших се, че съм на погрешното място. Там сред благоуханните, умрели жени седеше ти и ми се усмихваше. Беше тъжна. Погалих един труп по гърдата, но ти не изчезна. Извиках: “Мартинеткйе?” И после за всеки случай – “Асен?” Ти ми помаха, аз се приближих и видях, че си седнала в някакви нечистотии. Сякаш умрелите бяха ставали да се изхождат. Не знаех какво да направя. Страстно зацелувах млада, около тридесет и пет годишна студена жена в устата. Езикът ми проникваше в кухината. Езикът ми си играеше с нейния. Беше чуден вкус – странен, много странен. Страшно се възбудих. Тогава ти запя песен – никога няма да я забравя: (напява) на-на-на-на-на на-на-на-на-на… И си казвах – дано е видение, дано няма никой жив тук, освен мен.

Мт: Това беше видение. Наблюдавах те отгоре и ти се подигравах . Исках да не съм се раждала. Исках да съм богата. Исках да се возя на въртележката – точно сега. Въртеше ме, въртеше ме всичкото. Спомних си приказката – чичо Пейо казал на колибаря: “Браухл” и той заспал. Спеше ми се, спеше ми се, а виках. Исках да говоря, а мяуках. Мен ми се появиха синини, там дето никога не са ме били. Виках: “Синьо е, синьо е!” Не заспивах, Асен ме посещаваше, говореше ми за бракувани изделия в завода, как трябвало да се намали брака, ама нямало кой да се разпише в тетрадката. Отпращах го. Тогава пак идваше. Казваше се Митко и ми говореше за коресилин. “Коресилина”, вика, “байке, не е шега работа.” Аз заплаках. За втори път в живота си, след като ми писаха двойка по химия. Усамотих се и се научих да пея. Онази песен: “Байно, байно, йойоооо….” Не можех да спра да мисля. Ходих в бърза помощ, молих им се – “Помощ, ще си изкашлям дробовете, сигурно има кръвоизлив” Те ми се смееха. “Требва да спреш джойнта” – една санитарка ми каза – “Опасно словосъчетание.” Аз бях готова да умра и тогава написах “Словото на ангелите” – онази стихосбирка, която търпя толкова преиздания. После последваха: “Деца на земята” – роман в два тома, “Малко е казано още” – историческа драма, “Песента на оборотите” – отново роман, “Хичкок, или как да станем зависими” – сборник есета, “Халкидион” – най-големия ми роман, общо хиляда и шестстотин страници дребен шрифт и много, много други произведения, които ми донесоха такава слава и бяха преведени и в чужбина, макар и в ограничен тираж. Но ти се досещаше за това.

В: Да, досещах се.

Мт: Искаше ли голотата ми? Искаше ли нещо да лази по гърба ти? Да се навеждаш чисто гол, да чувстваш косми?

В: Аз се навеждам чисто гол, аз чувствам косми. Понякога се затварям в тоалетната и се опитвам да говоря през тръбите. Викам в чучура на чешмата: “Хей, има ли някой от другата страна? Чува ли ме някой? Знаете ли какво стана тука? А, знаете ли?” Ходя по пътищата. Крия се. И някой ако ме забележи – мисля. Хвана ме един път селски трол. Или може би по-скоро беше пиян дърводелец – не знам. Той извърна очи към мен. Аз го погледнах. В очите ми сякаш имаше нещо, нещо странно, нещо учудващо, нещо като болна мишка с много красиво лице, която иска само да си купи седалгин. Нещо което подтиска хората с по-висок ръст, а другите кара да озверяват срещу теб. Той ми говореше. Разбрах всичко в погледа му. Искаше да ми прочете някои от произведенията си, напечатани на принтер и оръфани от употреба, натъпкани на дебел топ в раницата му. Казах му: “Не, Асен, вече не.” Ако искаш да ме убиеш – разбирам те. Но аз съм реещият се паркинсоник. Всичко вече е сега.

Мт: Съсредоточи се върху събирането на кашони – там ти е силата.

В: Да. Нека всичко бъде така. Аз виждам всичко летейки. Села, села, села, села – сякаш са грахова супа.

Мт: Помниш ли в онази песен? Монгрел.

В: (усмихва се) Монгрел.

(мълчание)

В: Знам, че сега трябва да се подготвяш сега, отивам си.

Мт: Чао, Витко, витални човече. Селяните трябва да се поучат от теб. Не си роден селянин, но си селяк по природа, или поне много навътре в теб има едно поле, едно селце със схлупени къщурки и ти там в хоремага се напиваш и хлебарките влизат в носа ти. Червендалести чичко, сполай ти.

В: Чао и на теб, маслонога, газиш в хиляди масла, приготвяш сирене с устата си. Мек хляб са зениците ти, като спален чувал е косата ти, с тревни петна са покрити дрехите ти, дано си добре и ти в твоето душа-село.

(излиза)

Сцена пета

Квартирата на Витко и Марин

Марин и Ньони

Н: И какво ще правим сега? Спиртника изгорихме.

М: Това е защото сложи от онзи спирт в странното шишенце, аз ти казвах да сложим от синия, ама ти…

Н: Остави сега това, ами какво ще правим?

М: Не знам, той спиртника сега мирише.

Н: Е, счупихме го – край.

М: Е, може да се сбием с Витко за него, какво пък.

Н: Ти си странен човек. Никога няма да пия вода повече с теб.

М: Да и аз. Много е то. Самоубийци с вода – такива има.

Н: Само трябва да пиеш странно хапче в дискотеката. (замълчава) Мил си ми, шарен, дебел си, космат, с вакли вежди, пушиш и пиеш, прекаляваш със сиренето, добър глупак си.

М: Чак съм… Аз съм едно синьо сиренце. Но латентно съм господин. Мъчи ме, мъчи ме понякога, какво говоря, мъчи ме непрекъснато – онази слузеста нишка, която се залепи на главата ми докато си тръгвахме оня път.

Н: Ти имаше голяма глава. Аз я зачесах с клон, ти изцвили…

М: Заболя ме от радост, че съм сам, съвсем сам на този свят и че ще умра сам в гроб пълен с охлюви. Как ще плача, гледайки през прозореца върволицата от охлюви. Някои ще отиват на среща, готови да пронижат хермафродитния си партньор с жестокия си шип, други ще идват при мен, за да ме целунат влажно по устните с крак. Охлюви, охлюви, много охлюви… Аз ще се сгърча на мека постелка, която ще нарека съвсем условно кресло и ще чакам враните, с които вярвам, че мога да говоря на измислен език. Защо ли да танцувам сам, тогава ще бъда кльощав, изпосталял, с брадавици, висящи като йо-йо, съсухрен, с бенкова кожа на дрипи и парцали. Киселото зеле ще е в подмишниците ми, сладкото от праскови ще е развалено, ще прилича на изгнила печена тиква, там долу в чреслата ми. Ще продавам косми от над пъпа си на улицата, хората ще се избиват за тях, защото ще знаят, че съм мъртъв – уникален по рода си – поради заспиване в супата. Това си помислих тогава, тръпки ме потресоха от тази мисъл. Сякаш се радвам…

Н: Аз исках тогава… да сме селяни, да бием добичето, да научим котката да мяучи на един крак, да удушим нещастният плашлив селски педераст, за да направим магия с тялото му – магия за любов.

М: Най-добрата магия, и най-тъжната. Насила убийства, на нещастници. Пътни магии. Цветни мечти. Разбити глави в мрамор. Зарязана овца на пътя. Мрамор, много мрамор, мрамор за зло. Трябва ли? Искахме ли тази пръст? Тази черна, миришеща на тиквени семки пръст да изцапа ръцете ни. Магия с отровено куче. Гражданска веселба.

Н: Изрових онова нещо изпод земята. Тогава ми беше весело, защо не? То е с черупка и с пърхава грудка. Искаше да расте. Е, извадих го и ти го дадох, онова нещо, кално, в онзи есенен следобед. “Хайде да се заровим до кръста в земята” – така виках. Не чувах Асен, той ме викаше да четем вестник. Бях раздалечена от оградата. Шипки. Защо не бера шипки – така си виках. Сякаш е толкова лесно. Исках да те наградя за усилията. За това, че беше тъжен. Въртеше се като дервиш. Въртяхме се, въртяхме се. Безотрадна скомина. Сега е друго – сякаш облаците са в мен, а аз съм на вилата. Дойде изведнъж, представи се: “Митко” и седна. Започна да говори с благ глас – “Къде ти е радиостанцията? Нима е хубаво това, което правиш?” Глас, глас на циганче. Разказваше ми историята за онова циганче, проклетото – били го, били го и то се заклало с кавалерийска шашка. Викало: “Хак ли ви е сега, мародери, как ви се струва?” И си вадело червата като наденички. Хвърляло ги навсякъде, всичко опръскало, замеряло мъчителите си с тях. Режело се надолу, мъчело се – “Хак ли ви е, хак ли ви е, а?” Кърваво умирало, и сега умира – там на “Латинка” 16, седемдесет и две години – един човешки живот. Хилело се в кръв, викало: “Айде идвайте, че ви праим торта. Торта от черва.” И сега вика, дере се. Убива за нищо. Смееш ли да приближиш. Смееш ли да погледнеш в очите му. Ум, блясък, състрадание. Не би заплакало то, а са влажни очите му, сякаш само с тях говори. И казва: “Бягай, бягай Митко, бомба съм, бомба и ножове. Всеки ден. С кръв е напоена дрехата ми. Не те мразя, страшно съм. Всеки ден. Всеки ден, ако смееш да ме погледнеш – това ще видиш – разкъсвам дрехата си, ЕГН-то си изтривам, напипвам нещо – удрям го. Ти какво искаш от мен? Да ти гадая на бобче? Да ходим в кафе “Централ”, да ти разкажа за раните си, за там, където между два оргазъма ме биеха. Бито циганче съм аз, не съм лошо, и в кирта си съм красиво. Само бягай от мен, бягай, намери куче, бий го с пръчка, всеки път като ме видиш – само това ще видиш – ще се разрязвам пред теб, ще се изсипват вътрешностите ми, цветни, напращели за живот, от любов отровени. Ти ще дишаш изпарения от умиращи гениталии, чисти, изкъпани, с аромат на асфоделия.” И който го види все в очите му иска да погледне – там, умното дете самоубийче да зърне. То е плачещо, то е твърдо, то е ужасно. Нима няма никога да престане? Нима няма някога да каже: “Е, хайде там – виж как блестят звездите. Покриви.” А трябва ли?

М: Тази история ме промени. Измислена не е… Аз я сънувах нейде.

Н: Замисли се над нея, аз се замислих. Труд, кръв, камъни, пръст, магия. Исках да изляза от гнездото от кучешки кожи, чуваш ли?

М: Чувам, чувам, бавно ми е… бавно… Не съм искал с камъни и кестени… да правя попара. Как е сладко… да убиваш… червей – той е без очи, без глас – не стене, умира бавно, ти отминаваш, отиваш в кръчмата и се биеш с големи хора. Забравил си червея – десет часа в ада.

Н: Ти си дебел, космат – миришеш на маратонки, всичко е пред теб – и ракията, и ако искаш – кисел пъпеш. Но на село е по-добре, отколкото в ада. В ада на проклятия и липса на спомен; онези неща, които правиш се изтриват едни други, защото са едни и същи – приятното убийство.

М: Да. Аз ходя. Ходя по стобори, по паланки, събирам с очи рътлини. Много ходя. Все ще ходя.

Н: Аз ще се въртя. Ще си спомням, ще се въртя там зад стената.

М: А ако те попитам за Митко, какво ще ми кажеш?

Н: Митко, знаеш Митко. Митко и Асен. Аз ходя. Преплувам. Митко и Асен са двама. Аз яздя. Дива яребица. Ще ти кажа всичко за Евлоги. Стига да не е полунощ. Всеки ден е полунощ. Аз под дрехите съм гола. Въртя се отвътре. Ще ти кажа: “Седни, седни да си поговорим.” Но само не в полунощ. Тогава денят среща нощта. И малките птици наречени чинки се размножават. Ще ти кажа: “Кажи ми, приятелю, водоснабдиха ли и вашето село?”

М: И аз ще ти отговоря: ”Никога не съм се давил в яз, приятелко, освен в петък, когато кобили се съешаваха със слонове.”

Н: И аз ще те попитам: “Е, добре, много ли течност пиете?”

М: А аз ще ти отговоря: “Аз съм течността на водата. Аз отговарям. Мене ме викат – когато се зарива кладенец, когато се срещат чинки и охлюви. Отново и отново се въртя около стола. Който се нарича чаша.”

Н: Пий, пий вода, тя няма да ти помогне да забравиш сиренето, ти само пий, пий и не поглеждай вътре.

М: Аз пия, пия, все вода пия, и все ще пия, защото видях охлюви.

Н: Марине… знам, ти сега трябва да работиш на стола така както си седиш. Тръгвам си.

М: Така е, Ньони. Абракадабра-абракадабра-мул-мик. Това го чух от един фокусник. Чао. И всичко, всичко, всичко, всичко, всичко – картофите, лулата, Метерлинк, японски краставици, аспарагус – общо взето това е всичко.

Н: (отваря вратата) Чао, Марине. Хумусът е фокус, ти не си висок като брат си, стържи стъкло – ще чуваш бримките в стените, които пеят за своите любими охлюви. Които са идвали през нощта, да им говорят за чувства. Голи охлюви, голи богини – ти не можеш да пееш. Бъди сам, само когато си в нужника. Или пък шиеш перде. Да играем на шикалки. (излиза)

Сцена шеста

Квартирата на Марин и Витко

Марин, Мартинеткйа, Витко и Ньони са седнали около маса с ядене и пиене. Те са по двойки – Марин и Мартинеткйа, и Витко и Ньони.

(шум и глъчка)

М: Тихо, тихо, тихо…

Н: Еее, брат ми, опсааа!

В: Тихо, Марин ще чете тост.

Мт: Тихо бе, ей тихо…

М: Ще казвам. Тост за нашите приятели, тоест ние, които се събрахме, толкова щастливи обстоятелства,(затихващо до мрънкане) и нашите разуми направиха от нас история, свидетелство за крепки малки неща, сирене, зайвитод… (с нормална сила) И така – днес сме се събрали, днес сме се събрали, да пируваме. Да пием, да се веселим, защото… нашата орис е харна, или така поне така пишеше в хороскопа ми тази заран…

(Мт започва демонстративно да ръкопляска, оглеждайки се с усмивка, давайки знак, че всички трябва да ръкопляскат. Всички се смеят и ръкопляскат.)

М: Мда. Чудесно е да имаш толкова приятели. (прави знак с ръка да не ръкопляскат) И тъй, искам да изразя своите чувства, щения и мракобесни позиви относно историята на нашето “биде”, радостта от нашето “настоящт” и всички летящи създания, които пърхат във въздуха с цикламени крила, (задържа напиращите ръкопляскания с ръце) разпръскващи пудрообразни материи по нашето “бъдно”. (усмихва се и оглежда всички като знак, че приема аплодисменти. Избухват ръкопляскания и пискливи дюдюкания)

Н: Бравооо! Гепи братец, кефиш ме!

В: Чакайте, сега ще има още.

М: Мдааам…

Мт: (шепне) Ама може да говори, бреееейц…

М: Всички ние чувстваме това, това синьо, това небесно чувство, че сме заедно, тук в каменния дом на нашите мечти, където водолазите на историята ще разбиват глави в търсене на нашите сламеници. (бурен смях) Аз лазих доста, преди да дойда до тук и вярвайте ми, макар на една пресечка ме биха, отново съм сред вас – лумпени, добряци, чичковци стари и сами жени. Вървях през кулоара на събранието

До края там на зданието

И замириса на мечти

За Петър, Асен и Гогли-

Странни хора, миришещи на път

Аз бях сколасан

И нямах нищо вкиснато

Освен думата “вратня”

Научих – семенния дълг

Е от коварството изкълчен

Да бди над хиляди жени

Бродеещи на изток с съсели

Но Митко в миг ми възвести

Че погачата не е направена

И че хиляди мъже

Чакат думата “обол”

Митко хич не ги възпре

Лятото холаеше тъдяв

Асен каза: “бурбулбурбулай”

В Ахтопол няма митница

Никита – този полицай

Навираше във рамото си лакът

А азът му насам летеше

Сега, сега, сега, сега

Преди, преди, преди седеше

Аз съм малкият Евлоги

Много, много ме е страх

Кога ще съмне с голи катерици

Аз съм Асен и ви пожелавам лека нощ

Дано успея да стигна за киното

(покланя се. Бурни аплодисменти, викове “Браво!”)

В: Този Марин наистина е велик, какво удоволствие е само да го слушаш.

Н: Бих искала да кажа, че просто… съм възхитена. Да пийнем, да пийнем бързо!

(чукат се с чаши с някаква напитка и си казват “Наздраве”)

Н: Да, това е забавление. Бях весела и по-рано, но какво, какво е това – анархия с аспирин. Това е морското. Това е миденото щастие. Морските селяни са излезли от морето, взели са си листа от воден пъпеш и ни поздравяват. Сърпове, ръкойки и подводни сенокосачки се размахват във въздуха в наша чест. Асен викна. Ето – морският кмет държи в ръката си осолена риба и я яде. Ние се смесваме с морските хора. Някой произнася думата “Братое”. Веселието се усилва. Народът се вълнува. Аз съм царят на Царево. Неговият сухоземен ди-джей. Ето Митко се присъединява към хората. Въртят се хора и животни заедно. Асен се е качил на трибуна и говори по микрофон: “Андантеее, матрицата, яж корениии. Лъжи жени, бий по погачатаааа. Рюс” Леле, много е пил. Оркестърът от сакати цигани достига кулминацията си. Пот се лее от изтерзаните им от живота лица. Музиката е звънка – хоровод и пиано. Някой хора се спъват в коренища, други ги замерват с пластмасови чаши. Един “морянин” облизва ръката си. Провиква се: “Още соленоооо! Плажна бистрица. Гларусът идееее! Весели! Веселой!” Чуват го мутрите от портала. Започват да се въргалят в пясъка. Веселие. Увеселение. Един Митко се запознава с друг Митко. Веселие. Щастие. Любов. Оркестърът още е без име. Някой го кръщава “Пантофите на лачения войн.” Циганите припадат. Развеселени хора ги мажат със сол. Асен щипе някаква жена, която се оказва палатка. Морските хора се размазват, сякаш са зад мокро стъкло. Някой ми виква в ухото: “Защо не работиш?” “Какво?” – отговарям. Настъпва лека паника. Някой е настъпил шишето с вода на шефа. Асен отново се провиква в микрофона, този път неадекватно: “Айде сега ръцете заедно. Ще танцуваме блатен валс.” Много повече цигани изникват изведнъж отстрани, изкопават си някакви инструменти от пясъка и засвирват луда частушка. Морските хора се превръщат в автомобили. Асен язди магаре. Лошо ми е. Антон и Пешо са отново заедно. Някой съобщава, че децата, които копаели бездънна дупка някъде сред веселбата на плажа, намерили гълъбово перо с изцапан с кръв връх.

Музиката спира, защото циганите се надпреварват кой по-високо ще си хвърли инструмента. Всички сме щастливи. На Мариана и тече кръв. Защото е плакала много, заради някакъв охлюв, когото са убили. Сега се смее. Ние сме добри деца. По радиоуредбата съобщават, че ще съмне след пет часа. Асен и Евлоги, както винаги, се сбиват. Търсим морските хора, но някой се провиква, че в лятното кино ще дават филм със самураи и всички забравяме за тях. Толкова ми се вие свят, че едва осъзнавам, че Митко има физиономия на съсел.

М: Да, Ньони, прекрасно… Благодаря ти, наистина добре го каза.

В: Да, да. Да.

Мт: Ейтее, айдете да пуснеме музика, бее…

М: Да, ей верно бе. (става и пуска уредба. Зазвучават главно хора и ръченици в поп вариант.)

В: Прекрасно е да се вълнуваме така. За нашето щастие, за нашия късмет, че се сглобихме. И аз искам да кажа няколко думи в чест на тази вечер. Това празненство. Защото всичко, което стана е веселба. Метежи, препирни и глуми – всичко, батко – кеф, кефецът и радост. Е, аз много съм плакал зарад нас, зарад някои амфибии, които дойдоха, ала все, все с радост ще пием за добре. Искам да ви кажа едно стихотворение, което написах специално за този повод, това събиране, тази страст към радостта.

(викове: “Стихотворение! Веднага! Тихооо! Поетът!” и др.)

В: То се казва “Асен и Димитър намериха топка”.

Юнакът хвана меча, изкърти веслото

Хвърли кал в някакви очи, заспа и задряма

Стига!

Друг юнак – хвана меча, почисти къщата

Изнасили една юначка и отиде да спасява китове

Защо?

Трети юнак. Тресе го треска

Болен е. Обажда се в селото

“Ало, селото ли е? Не мога дойда

Нещо тука ми синьо. Не, не – пред очите”

Какъв юнак, каква крепост!

Димитричка

Преварва

Хората

Пред

Бостана

Хващат магарето и му показват порнографски списания

Асене

Асене?

Асен…

Два дима пушат

Единият от огън, другият от цигари

Селяните са си донесли телевизор на бостана

Ах, каква тя стана, каква тя стана

Замазват със стружки душевната рана

Димчо разстели едно платно

Много му дойде и го смениха

Танази, обаче, много крадеше

Тогава нейде над Димитрово мина самолет

Ела, Жорко, ела на чешмичката

Митко и Генади са турили мушамичката

Скоро ще дойде и Братой

Той ще се похвали със своето пиано

Замезвай, замезвай, ракийката е сладка

Ако не ме наковладиш ще ти покажа моя октопод

Тя, бисерна ли е тая, бисерна?

Не, Танази пак повърна и видя Димчо

Пушек, пушек се вдига над полето

Как Наска се чуди:

“Бре, тия мъже, сякаш куче са жертвали”

Аурелиан, Аурелиан

Най-вкусно е да хапнеш салам

Ние се женим за най-вкусните жени

Все едно да газиш ток, а да няма къде да си включиш лампичката

Електропровод

От него виси на салами един цял народ

Ракия, ракия

Сега ще преиздадем всички книги да възхваляват ракията

Милата

Ох! Люта!

Бееей.. Бам!

Аз имам форми

Къща

Далекоглед

Къща

Интродукция

Мирмексите станаха филистимяни

Ние построихме баир

(мълчание)

В: Ами това беше… Не знам…

(викове: “Страхотно! Страхотно! Жестоко! Убиец си! Брат мииии!” и др.)

Н: Еее, това братми…

М: Жестоко, жестоко, харесва ми!

Мт: Е, пича си го бива, еее, хак ми е, че не съм го познавала по-рано. Сеа… Вие ме знаете… Не съм много по дар слово. Обичам да слушам хубави хора да говорят. Ама аз – все едни прости неща приказвам. Простичко ще ви го кажа – тука готино много, айде яжте. Тука… това е просто… Всички ме кефите, приятели…, любов… щастлива… Много готино е всичко. Аз обаче ще хапна сега от онова нещо, което мисля че е самотно.

(бодва си нещо от масата и го изяжда)

Мт: Така… Аз обичам оврази. Обичам – пърлено да ми мирише – кози врат като, както Генади. Вие сами. Супата. Небето. Виждали ли сте сянка? Небесната сянка? Някои ридае. Хралупа. Асен две. Разкрачи се малко повече. А така. Ние сме щитовете. Аурелиан е дръвчето. Мартаци, Матраци. Митковци. Душегазене. Вадят пищови, милите. Асен и Антон. В хралупата има дърво. Аз съм на седемнайсет. Раково болните сега гледат телевизия. Поне работниците ухаят на смола. Смола от горена пръст. Сини рицари. Някакъв звездопад. Митко вика: “Ще се оправим.” Айде, айде. Минава времето. Вчера по Слави даваха кур. Митко намерил сто живи чехълчета. Асен намери брадавица по кучето. Айде да се веселим. В тез прости панели. Купихме си лазерен меч. Ощавихме една патица. Вкусна, вкусна. Като матрак. Под леглото ни има много прах. Това е от йоносферата. Асен се изкъпа заедно с едно човече. Никога повече не видяхме мотиката. Тук има хлебарки, а ние мразим дървениците. Дядо Асен отново е отровил някого в пивницата. Мастрояни се явил на един октопод, поради което никой не знае тази история. Диви сливи. Намерил ги Рашко. По-вкусни са от рагу от слон. Пей, земевладелецо, нещо ми влезе в окото. Някой ме научи на думата “дрих”. Престъпници. Човек може да лети. Андриан Иванов. Димитраки къса ластици. Чакаме, чакаме. Поглеждам надолу. Земя и камък. Взех камъка. Що за магия? Асен. Миткодържачи. Миткодържачници. Пак. В училище ни научиха да се гледаме с лупа. Много съм голям. Миткодържачът. Асен пак се развихри с карбида. Кой си ти, какво искаш от живота? Това е Настази. Някакъв лимон. От дъжд на качулка, и всичко в супата. Аз наричам това пременструален бульон. С други думи – нагайка. Ташлене. Слимофили. Карагьоз. Мъсеница. Кеведо от Бръкнидол. Тао. С две думи – сак. Ние. И ракийката отново е на екстаза. Висли. Марийка. Япондере. Кучевлачение. Оз-паряз. Момирка. Душа в супата. Влачене. Екстаз. Сополи. Вендрьоди. Каркас.

(всеобщо мълчание, което продължава доста на фона на музиката)

Мт: Алое вера. Елате ми на гости. Тошко африкански. Издимяни домати. Плюс-пляс. Наука – девственица. Да загребеш от девствения пол. Митко щави чесън.

М: Ееее, благодарим, благодарим, добре го нарече. Как го каза? “Любовта и сърцето са роднини, давиловите капки са в шкафа.”

Мт: (доволно усмихната) Аха, така беше.

В: (ръкопляска) Браво! Браво! И, за да се придържам към метафоричния стил на Мартинеткйа, бих казал: нека нашите “роднини” да празнуват, нека клатят тежки чаши за наздравица, и нека Давилов пише стихове в шкафа.

(гласове: “Бързо, да се чукнем, да пийнем!” Чукат се с чашите и пият)

В: Ей, ма така не ми е било готино от понеделник!

(зазвучава дунавско хоро в оригинален вариант)

(викове:”Ей, дунавското, дунавското, ей! Айдееее! Айдеее! Хоп! Хоп! Опаа, айде Марьчо! Дунавското, бее! Айдее! Евала на оркестъра!” и др. Всички стават и се хващат на хоро. Изпадат в екстаз и започват да напяват мелодията с “Ля-ля-ля-ля…” Това продължава няколко минути. Звукът бавно затихва, камерата се отдалечава )

Край на четвърти епизод

2005

Морско солено – трети епизод

август 15, 2009 от ruatni

Морско солено

(сценарий за сериен телевизионен филм)

Трети епизод

Сцена първа

Квартирата на Витко и Марин

Марин и Мартинеткйа

Мт: АААААААААААА!

М: УАААААААААААААА!

Мт: ААААААААААААА, ААААААААА, АААААА!

М: АААААААААААА АААААА А А А АААААААА!

Мт: ААААААААААЪАЪАЪАЪААААА.

М: ЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪ!

Мт: АААААААА. АААААААААААА. ААА. ААААААААААА. А. А. А. ААААААА!

М: АЪАЪАЪАЪЪАЪАЪАЪ. ЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪ. ААААААААЪАЪЪАЪ.

(мълчание)

Н: Аъаъаъаъаъаааа…. Оуъъъъъъъ…. Еееееееееееееее.

Мт: АААААААААААААА! АААААААААА! А! А! А!

М: АААВ, АВ, АВ АВ, АВ.

Мт: УААААААААААААААААААААААА.

Сцена втора

Квартирата на Витко и Марин

Влизат Марин и Ньони

В: Мрруауррр.

Н: Рруаппррее.

М: Руш-пе.

Н: Нсриияяааа.

М: Долодрр… (Н го прекъсва)

Н: Разкажи ми, ти си интересна личност, нали?

М: Ми, вуда?

Н: И?

М: Бахтаряласлуае.

Н: Гам.

М: Бях, спомням си, едно малко парченце, което се влачеше във времето…

Н: Рееше.

М: Почти. Аз бях супа.

Н: Супен зи сьолш?

М: Да. Рапунсел. Рапунсел бе моята съдба.

Н: Не знаех. Не знаех, че имаш толкова интересни неща зад гърба си.

М: Ннда… Рапунсел и аз. Рапунсел и аз бяхме селяни и дълбаехме едно корито на плажа. В Несебър. Чайките… Тя беше млада девойка, а аз стар циганин, който се навърташе около нея.

Н: Ихаааа!

М: Да, бях брадат и идвах от село Хлистовлос. А Рапунсел беше от друго село. Власата беше тя. И имаше едно трънче забито в сърцето – стария кмет Научогорле. Него любеше тя.

Н: Наистина ли?

М: Да. И аз любех него – стария кмет, но… не си го признавах пред хората.

Н: Толкоз учен, толкоз смел. Ти ме зашеметяваш.

М: Аз бях сиренясал целия – мажеха ме с масло от зло куче, за да ми мине мъката. Тя, Рапунсел, изяде кмета и аз се ожених за нея.

Н: Бря! Нима е истина това?

М: Ще ти кажа истината. Не е лека тя.

Н: Кажи ми, кажи ми я!

М: Бях и село Мартин Конарево. Рапунсел умря. Тя беше жива после. Аз бях талисман, тя ме хвалеше. Малък бях. После сирене. Аз село. Дамян. Научогорле. Тя беше една малка керкереутка, ми казваше:”Хайванино! Де ти е силата? Месце?” Аз бях сол. Лежах под кревата. Тя ми натискаше с тежестта си и казваше:”Хайде сол, разсипвай се.” Ооооооя йой, оооооооя йой йе. Това съм аз – сирене. Малко испанско сирене. Тя спеше. Аз бях дребен. Катерех се по стомната. И все падах. Аааа ру а ру. Тя ме взе в ръце и аз видях лицето и. Приличаше на очеболец. Голямо стъбло, къдраво. На село ядох бой два пъти. И двата пъти тя ме спаси. Тя беше мъж. Казваше се Евгенади. Аз я питах: “Как се казваш, момиче?”, а тя: “Яж, чшай, яж ма.” Това е къдравото. Всичко е спомен. Научогорле. Сум-сел. Риба-сел-къдравата. Нямам спомен за нея. Всичко ми е в мъгла. Ние се държахме за ръце, и тогава тя сра в супата. От селсъвета разрешиха. “Убаво” – рекоха – “Мяу.”. Аз бях японец. И срах в супата като нея. Не смърдеше, ние японците не смърдим. Само лапаме в супата. От селсъвета казаха:”Дюлсрярсрюуууууууйе!” С такъв мощен глас казаха. Ние се подчинихме. Тичахме. Вили каза “Тичайте, така ще се спасите”. “От какво ще се спасим?”, питам. “Има злато, не чуваш ли? Лети, лети там в дълбокото. Ходи, ходи в дъбравата. Скрий се. Тя е зламарийка. Тази къдрава японка, която яздиш.” Аз яздех кобила-село. Японец се казвах. Никой не ме позна. Казах “Рапунсел, ела да летим”. Тя каза:” Скрий сиренето, скрий сиренето, моля. Малц. Ето ти едно парче малц. Направи от него малки човечета.” Аз избягах в гората. Знаех и джиесема. Звънях и често. “Етоооо, етоооооо”, виках. А тя:”Бимбара бимбара”. Там нямаше звън. Тишина. “Рапунсел”, виках, “защо не говориме?”. “Защото не можеме” – така викаше. “А защо не можеме”, не мирясвах и сам се чешех, много се чешех тогава. “Саламите. Знаеш ли ги где са?”, само това ми викаше. Аз потръпвах. И сега потръпвам, не издържам вече… (разплаква се)

Н: Ех, стига. Стига вече, тиквичко… Ти си чичо тиквичко. Няма страшно, ще умрем. Стига рика. Айде, бам-балабам. Ще вземеш този салам, ще го занесеш в Япония. (той ридае) Там ще те кръстят Мечко-печко и ще те убият. Не се ли радваш?

М: Радвам се, радвам се! (вика засиял през сълзи)

Н: Ормрам круууур мрам рооооо.

М: Кога ще умрем, мамо?

Н: Трай, трай пиле. Салама помниш ли? Какво ще кажат като се сетят за салама? Какво ще ти направят?

М: Нееееееееее! Искам го, искам го. Но не може ли и малко тук да попеем?

Н: Зяулсърлее. Зяулсърлее. Запомни тази дума, тя ще те опази от тъга.

М: От тъга ще ме опази само, ако пея като в “Старакадеми”! Като Мариела. Или като Трънчо. Или като Бобчо. Не може ли като едно малко бобче?

Н: Как пеят маките бобчета? Я, кажи на баба.

М: Те пеят… малко. И са щастливи… малко. Те са добри. Стрелят с пушки… там в степта… село Научогорляне… няма сирене, няма мях… аз сула бем домати.

Н: Ни го знам дали щи бъдьи. Хухухи. (закисква се)

М :И после ще се отдам на салама.

(влиза В и започва да се въргаля по пода, събаряйки дребни неща и крещейки)

В: ААААРУАМММРААААААУАУАААААА. ААААААА-РРРРРР-ААААА. РРРРУУУАААА РРУУУУАААААРРРРР. АААААААААА. АААААААААА. ААААААААААА. ААААААААААААААААААААААААААА. АА А. АААААААААААААААААААААААААААААА. РРАААААААААААААААААА. АААААААААААААААР. РАР. РРААААААРР. АААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА. АЪ.АЪ.АЪ.АЪ.АЪ.АЪ.

Н: Витко, ти си пиян! (В я гледа) Кааде се насмука, бе лаайно? (В застава срещу нея на един крак, с ръце разперени встрани. Те се гледат така известно време в мълчание. После В се покланя и излиза от стаята.)

В: Ще отида да хапна сирене. (отправя се към кухнята)

Н: Да, да, я тъй. Земи и за мене. То сиренето, то, то най-полезно. То, то най-топи… мъката.

Сцена трета

Квартирата на Витко и Марин

Витко е сам

В: (гледа към камерата) : Фаанна… Лубрикайджос… Нтаа сео… Рук. Цеци? Пешо, ти ли си бе? Дай, дай още… още скомина… не, не , на Лаута. Не, прави, прави. Ох. Ох, ох стига, не. … Пешо … Пешо, айде . Ало, спри тука. Ааааа. Къде сте бе. Дай малко. Уф мариновани са. Дават поганците. На сала -Лолобриджида – гола. Уф, махай го де ! Асене! Асене! Трупай в супата, трупай айде. Ох , цигенете. Ох туа са, ох . Ох давай, говорят. Ти сам ли си? Я кажи азбуката. Няма, няма. БЕ, АЗ СЪМ МУ КАЗАЛ, БЕ! Ох, японец, японец ми сви езерото. Е, надървих го – на, още искаш ли?

(влиза Мартинеткйа)

Мт: (усмихва му се) А, здрасти.

В: Охоо, Асене?

Мт: Добре си прекарваш ти тука, а?

В: Е, иска ли питане. Лежах тука и нещо си мислех.

М: Къде е Марин?

В: Бух…

Мт: А Нйони?

В: Е, па.. да бех от царската партия та да сам занаяла, … де.

Мт: Не мислиш ли , че има нещо странно около тях?

В: Па мразиш ли ме? Я че ти кажем.

Мт: Нещо, нещо… нещо…

В: Като подкова. Йедно време бех и аз млад, хубав – бехме три жени – аз, мравката и Цеца. Цеца после умре, та я спроводихме с кюфтета. Цеца беше много убава, ама яз съм я не клецал млого. Аз и Кира – кукумявката ходихме у гората за съчки. Па тя ми вика: „Асене. Асене! Асене, бе!”. А аз: „Въх, кво ма, мразиш ли ме да не чувам?” „Искаш ли”, вика, „да аадеме диви берки?” „Мразиш ли ме, маа”, викам, „диви берки!” Аз бех сеяч тогава голем. И много сеех из селото. И затова му викаха така:”Сео”. И аз сеех и ходех, и диви берки берях и градех къща на унука си. Па той зе, че умре преди да се роди. И казах на маслото: „Масло, масло, ти си виновно…” И хапнах от берката, та ми се повдигна настроението. И викам: „С кво си го поръсила, ма? Много ми е гот сега.” А устата сама каза:”Асене, внимавай в картинката! Горих го, горих го много аз на печката да му се отсее нещото. Тогава го постнах.” Я, това са били сили. Много, бе! Аз и в певческиа хор съм била и много убава мома бех, ама ми умре женското отвътре. Тогажди се пропих. Ти кво ме гледаш, бе? (вика на Мт) Не си ли виждала кътче?

Мт: Аз съм виждала, не знам…

В: В пиродата има много хубави неща. Виж селото, виж само как ухае. Ммммм, пълен дроздобряст. Аз бех толкова красив, че комшийката, комшийката ме тачеше много. Тя беше на сто години и я носеха вечер при мен да ми се порадва. „Ех”, вика, „Пепси, що не зееш са да си извадиш куро и да ме наебеш, а, бабиното? Я куф си юнак, смел, готин. Я каков тел, само мембрани вътре…” А тия нейните и викат :”Мълчи ма, урунгело, мълчи – сега че ти строшиме главата. Как че те ебе тоя левент, бе? Нали че умреш, като ти го захурка.!” А онаа вика: „Нищо, нищо, деца, нека. Само да ми го затлачи, само. Нека умрем после, че за какво ми е тоя живот – сто годин живех, таквоз юнак не бех виждала. Бивай, момче, да ме разпориш. Костите ми да строшиш, пу, да опустеят тия кокали стари.” Тя, горката и беше изветрел умот от годините и си говореше без задръжки. А ония, нейните и беха свикнали и викат: „Стига, мълчи сега, мри, спи, спи сега, а така.” И тя заспиваше и си я отнасяха. Такива спомени байноо, такива – младост – гидия…

Мт: Гюдерия…

В: Пунснаман…

Мт: Аз съм стара…

В: На колко си?

Мт: (тъжно) На двайсе.

В: Че умреш ли скоро?

Мт: Ръждясах. Нищо не ме държи вече. Мира нямам. Само съцето ми бумти отвътре, вилнее…

В: Знаеш ли, аз ще ти дам една отрова, много силна. Ще те гътне, та ще се прекършиш.

Мт: Бе аз искам да живеем бе, сине! Дай ми нещо за живот ми дай.

В: Ми аз съм малък…

Мт: Знам, че си малък. Дай нещо да дишам. Спирт, спирт дай!

В: (озърта се тревожно) Спирт, дайте спирт, жената има нужда от спирт. (към камерата) Някой има ли спирт? Бързо помогнете, имаме нужда от спирт.

Мт: (гледа настрани) Офрся ся ся ся нсе со си по ми…

В: Ето, гади и се вече! (към камерата) Умрете и вие зли хора, спирта дето ви се свиди!

Мт: Орсееента де, но но но но е.(оживява се) Е? Е, на, е? Е? Е? Не? Е?

В: Имам нужда от изкуствено дишане.

(през стаята претичва набързо непознат човек, размахва пръст на В и Мт и си отива)

В: Золош… Манти? Гу? Да, гу, това е.

(става и полага Мт на земята и започва да и прави изкуствено дишане. Изкуственото дишане прелива в целувка, а целувката – в страстни прегръдки и ласки)

Сцена четвърта

Квартирата на Витко и Марин

Квартирата е празна. Влиза Марин. Сяда и гледа мрачно. След малко влиза Ньони. Тя също гледа мрачно. Двамата с Марин се гледат мрачно.

Н: Бате, баща ти ще те пребие.

М: Соске, ма?

Н: Ка джас марото? Не си ли го хав?

М: Со те говориш, бе чшай? И со ако съм го хав?

Н: Нанай со да хав. Тате ще е много лют.

М: Хав те ми кар мангел! Ще си керес со си искам!

Н: Соске ме псуваш , бе? Да ти стане гъза минч!

(Изведнъж телевизора в стаята се включва сам. Ньони отива да го изключи. Мълчание)

М: Сега гледах световното по атлетика в Хелзинки по телевизията…

Н: И кво?

М: Ама го забраниха.

Н: Божее, и на това ли посегнаха?

М: Да, Петко и Марин- филистимяните. Зеха с лопати и кирки и уведомиха полицията.

Н: За какво бе?

М: Спират всичко. Там имало дрога. Човечеството серяло. Имало всичко. Аз и на Асен му казах, той тръгна веднага да се бие.

Н: Бе как ще се бие, бе, той е малък! То тия са със пушки…

М: С картечници. Ама той им помага , де. Да спре зелена гората.

Н: А ти? А ти чао ли им каза?

М: Аз ли ма? Аз чао – много. Казах им да ядат. Селско първенство ще има. Със шампиньоли.

Н: Гъби тодориченки.

М: Да, малки сини лястовици. Аз ще отида да се бия.

Н: Отивай, само да се върнеш.

М: Че за кво съм ти?

Н: Ми нали сиренето? Кой ще яде сирене сега?

М: Оф, дай да не ходим , а?

Н: Аха, аха , а бой, я?

М: Не знам, нещо синьо ми е. Пък и тази тротинетка…

Н: Онази ли, бе?

М: Аха, дето си я купих… залепна ми за гърба. Хубава е, не убива. Със захар посипана.

Н: Аз, тази тротинетка, ще ти извадя очите със нея. Няма да ходиш гол по улицата вече! Ще обличаш като гавазин.

М: Не бе, не може така. Аз я…

Н: Какво я правиш, кажи де?

М: Нося я на рамо и ходя на работа.

Н: Вместо това да би метнал една ракия.

М: Не знам.

Н: Трябва да пиеш – стар си вече, на какво прилича това?

М: Живея в мазето, там е влажно. Откакто пея на фестивала “Златен кос”, и се родих сякаш…

Н: На “Златния кос” се пеят ретроградни песни. А кой обича “Тейк дет”, а, кой обича?

М: (срамежливо) И Роби Уилямс…

Н: Видя ли? Кой ще яде сега печени харпуни, а?

М: Ти…

Н: А кой ще ми ги доставя от конкурс “Златна морена”?

М: Апостол Карамитев…

Н: А ти какво ще правиш?

М: Ще тичам и ще облицовам бани…

Н: Видя ли сега? За какъв кехлибар ми говориш?

М: Ами…

Н: (вика) Кехлибар няма! Кехлибар не съществува на света. Кехлибарът е измислен от ретроградните сили за да поробят умовете ни! Разбра ли сега?

М: Да…

Н: Твоят ум какъв е, я кажи?

М: Румен.

Н: Я бръкни да видя.

(М прави челна стойка)

Н: На какво прилича, я кажи?

М: На малко раче…

Н: Щипе ли?

М: Ох!

(Н се заглежда настрани и говори на себе си)

Н: Да… Вервелстулиан ме посъветва – повече челни стойки – това му е майстора. Аз бях гълъбово синя, преди да срещна едно морско камъче. И какво, сега да не би да съм позеленяла от мощта му? Не, хитро беше то, предложи ми ордьоври с охлюви. Предложи ми супа от раци и главни мозъци… И аз приех, това прави ли ме по-смешна? Ни най малко. “Супен зи сьолш” – тази тантрическа поговорка – тя ме пази от всичко. Ето взех си мозъка – извадих му перата, оскубах го и го продадох на търг. С парите се ожених. Може ли това да е главен мозък? Категорично не – това е просто един ферстфюл. Той ми служи чудесно за да си сплитам ганглиите. Но Манчестър… Там намерих хубави мъже. Те свиреха на тромпети… гиздавите, любавите… Аз ги гледах, а те се превръщаха в шапки. Танцувах с тях, а те ми подаряваха безноги същества. Едно от тези безноги същества падна в скута ми и извика: “Ей, пиратко дай ми малко сиренце!”. Прекрасно младо същество, без нозе, аполитично, говорейки на английски и сплитайки косата си в дъсчен стил. Едно наляво, едно надясно, бам – бум. Нямам сирене. Тъжна съм. Къде ли са сега кормораните? Треска ги тресе – Фарьорски ад. (отчаяно )Защо няма един мъж да ми каже стихотворение? В което не се споменава думата “Блументал”?

(М загубва равновесие и пада от челната си стойка)

М: Девойче, имате ли масло?

Н: (усмихва се) Имаме бате. Гъсто или солено?

М: И двете. И с много лед.

(мълчание)

М: По тези земи не летят много щъркели…

Н: (засмяна) Не летят. Миналата година имаше един – заклахме го с нож за прасе. Веселин се казваше. Бозайник някакъв.

М: Прасето ли?

Н: Аха.

М: Хубаво, хубаво… Прасе, къща, куче пази. Кучето пази прасето и му прави кунилингус, ако е женско. А ако е мъжко, бяга по двора и вика: “Ох остави се, изгорех ази”…

Н: А у вас, бате, по вашия край как е? Има ли много вълци?

М: (усмихва се) Има душке, има, много са хубави. Гледаме си ги в къщи и говорим с тях за кино… за морето…

Н: (прекъсва го) Извинявай, бате, сетих се един виц. Бай Ганьо – кьоравото и лайното си ходели по гората…

М: Това да не е виц за Бай Ганьо – кьоравото и лайното?

Н: Да, да, точно такъв е!

М: Ех… обичам ги тези вицове. По нашия край са същите, но се разказват за Бай Ганьо – гиздавия хуй и крадливото магаре. Продължавай, сигурно не го знам.

Н: Той пеел… От радиоапарата говорели… Той все викал:”Не на войната, не на войната!” А от радиоапарата казали:” Чичо Сейо, ти си болен, отиди да почиваш, легни си.” А той – не, та не. Имало мъгла, той се загубил, заек му показал пътя… И чичото срещнал друг чичо и си говорели сладки приказки, там до реката, там до реката… (напява) Оя оя е. Ооооох я. Ол че. О, не. Еееееее. Еееее…

М: Знам го този виц, чичовото, Но при нас свършва по-другояче. Накрая се намазал с очеболец (което е почти същото) и всички пъпки му минали. Тарамбука, тарамбука, дря-я!

Н: (замислено) Ох, нещо ми е синьо… Ох… Мъглата…

М: Синее.

Н: Тя е бяла…

М: Като листо.

Н: Аз мразя тук да дишам сирене…

М: Защото ми засяда в алвеолите.

Н: И боли проклетото….

М: Докато не вдишам вино…

Н: То ме изгаря, прави мозъка ми на лучена каша…

М: И аз забравям за малко…

Н: Как веднъж се изгубих в “Била”.

М: Дай ми от твоя сън, та дори да е кошмар…

Н: Аз ще преда над главата ти…

М: А ти пръдни без миризма.

Мила моя, и без диадемата си и пръстените си…

Н: Приличаш на геодезист.

Мили мой, да си купим апартамент на разстрела…

М: На разстрела, на разстрела,

Където няма ни един стоп патрон.

Н: В тази ангелическа есен,

Ние сме три души – аз, Пепи и Жорко…

М: И дано и душите на умрелите

Забравят, че сме цигани.

Ой, гиди, есенно момиче,

Целувката ти е като куршум

В листата, разпилени от прасета.

Н: Приятелю,

Ще ти дам един подарък,

Но моля те, но моля те…

М: …

Н: Продай го на битака.

М: Синьо сирене.

Как ухаеше тогаз,

Кога го зърнах първом.

То всички ни насъскваше

Да правим цигански колела.

После се досетихме,

Че забравата разбули всичко.

Аз бях заровен до шия в земята

И се опитвах да настигна рейса.

Н: Мили мой, как говориш хубаво,

Думите ти са като парфюм,

Но не за мирисане, не за душене.

Роден от подмишницата

На удушени души.

М: Мила моя, искам да те виждам на телевизора. Да сееш с трактора… И Асен да ми шепне на ухото: “Роди се тиквичка, роди се тиквичка”. Синигер обесен… Ти го спаси. Ти го разтри, превръщайки го в много хора – ти и аз.

Н: Нано… Нано каза много хора. Нано отиде да пасе гълъби. Пепо. Пепо е властелин.

М: Анрияш.

(те докосват устните си в нежна целувка. Целувката прелива в нежни прегръдки и ласки)

Сцена пета

Квартирата на В и М

М В Н и Мт седят около ниска масичка отрупана с храна и напитки. Разделени са на двойки – В и Н и М и Мт.

Мт: Ееее, похапвайте, похапвайте!

В: Ееее, много бе, еее, аз хапнах тука вече едно драже.

М: Аааа, ех. Ухааа , ух!

Мт: (към В и Н) Какво става със вас, а, а? Мушморончета!

В: Еми бръм-бръм и … нищо. Вимбала…

Н: Витко е истински косач. Отиде на едно поле – безстопанствено и почна да коси – една седмица. После сеното го разхвърляхме по пътя. Юнак, юнак.

Мт: Охаааа! А Марин, кажи Марине, Марин глътна гол охлюв и въртеше пампулка. Много добре си прекарахме тогава, нали Марине? Я кажи, какво мълчиш?

М: Еее, да, да. Юх, ях, да, да.

(мълчание)

М: Види ми се… че не знаете много за мен… Аз направих някои неща … със живота си…

Мт: Марине, я да видим, можеш ли да кажеш нещо интересно. Според мен – цял живот на “Костурка” 5 – какво можеш да разкажеш? Веднъж се загуби в подлеза на ЦУМ, друго?

М: Аз съм артист… Играя балет в националния балет-театър. Обличам се добре – с трико, с цвички, аз не хващам хреми, не съм гей… Всичко при мен е много студено… В конюшнята… ме пребиха веднъж чичковци с ловджийски шапки – не им се сърдя – за пари не е било… Обичам да живея в сандък. От едно време, в степта в конюшните слагаха сандъци. От тогава, голям студ, оттогава свикнах, дадоха ми дрехи, малко откраднах. Страх ме е да не ме бият. Викат:”Ей го – Шчарьо – чоглавия” Аз съм харпунист. Неосъществен. Викаха ме на световното в Бистрица, а аз не отидох. Нямах каруца. “Кон да те гази” – все това чувам. Все бях сред чулове и танцувах. Мажех се с вар и се влюбих в едно момиче. То беше от илюстрованото списание “Безалкохолна напитка”. Тогава си направиха майтап с мен, че уж ще ме гази валяка. Оттогава имам тик, ама го крия, оттогава ми викат – “Ей, шамандура, ела да те бием”. След това се влюбих и в една жена – Милка и тя продаваше в магазина. Но беше студено и се разболях. Мажех се с вар и танцувах. Болестта ме гореше. И аз казах:”Пу, дренки да ям – не ми минава, сопол ще пия, ще се мажа, дано да стана като цветенце.” Не минаваше. Минувачите ме плюеха – не харесваха, че съм посинял от студ. Много любови имах оттогава. В магазина ме гледаха с лошо око. Откраднах две-три ябълки, а ме давиха в сок от кисело зеле. Циците на продавачката ми ги избиха с ритник от главата. То, те не са знаели за това. Само тя знаеше – написах и писмо. “Драга продавачке” – бях писал в него – “искам да живеем с тебе във вестибюл със синьо сирене и масло. Харесвам усмивката ти, когато режеш месо. Ти си стара, но няма значение – няма да е тъмно, ще имаме много свещи.” Колко наивен съм бил тогава – та страната отдавна е електрифицирана. Лежах си в сандъка и си мислех. Не ме пускаха в степта – имаше полиция. А там казват било чудно хубаво. Духал много силен вятър и било страшно студено. Минус десет градуса. Там имало животни – чакали. Те били най-щастливите същества на света. Обладавали изкуството на огъня, палели лагерни огньове и си разказвали приказки. Но тогава се влюбих и после пак – през две години. Много нещо стана. Едната беше шибой, а другата беше краставица. Яздех през полето без кон. Сега нямам кон. Всички жени имат автомобил. Едната е на ствола – прилича на електрическа крушка. Аз, нещо ми се загуби… Къде ли бяха чакалите…? Аз, сега, забравих да се храня – да хапна малко, а? Ето, ето… (не яде) Амброзия. От къде сте я докарали – това е скъпо нещо сега. Ох, губи ми се, забравих нещо. Посейдон. Кой е този човек? Да не е вратаря, дето е на портата на “Костурка” 6? Не, той е любимия вратар на Стоичков… Това знам аз…

В: Я по добре вземи хапни наистина нещо. Лапай, лапай – нагъвай.

(М наистина започва да си тъпче устата с храна)

Мт: Наистина… трябва да кажа, че ми беше неприятно да чуя тези неща… Марин… ходи бос… среща врабче. Марин пали огън – взимат го на стоп със совалка номер шест. Марин, Марин, Марин… целият в тесто. Не очаквах точно това. Но то пък…

Н: И аз знам една истина. (поглежда Мт) Цаца.

М: Това от Великден ли е останало?

Н: Да – просто цаца.

Мт: И какво е това?

Н: Много добре знаеш – цаца.

Мт: Цаца?

Н: Цаца.

Мт: Цаца.

Н: Цаца.

Мт: Сетих се изведнъж как си купих японски обувки. Исках да са много хубави, но не знам друг магазин освен ЦУМ и отидох направо там.

Н: Цаца.

Мт: Качих се на втория етаж – а там – една сюрия циганчета. Дадох им по пет лева ей така и – веднага на третия етаж. Там гледам – обувки – купувам и чао!

Н: Цаца.

В: Не, Ньони, виж, не си съвсем права. Има и международно законодателство. Заловили Садам Хюсеин да пере чужди ризи в мръсна река. Аз веднага проверих в речника на Б: “Бомбур – джудже преславно”

Н: Цаца.

Мт: Цеца е най-добрата ми приятелка.

В: От кога се познавате? Разкажи ми за нея.

М: Студ.

Н: Цаца.

Мт: Е, откога, откога. Не се познаваме. Тя ми пишеше писмо, викам и: “Умри, ма!”. И тя престана.

Н: Цаца.

В: Ммммм, мммм…

Мт: Аз имам пъстър живот.

В: Да, наистина, разкажи ни наистина за него, не сме чували много досега.

Мт: Е какво толкова, да не съм Лепа Брена!

В: Ммммм, дааа, мм, да.

М: Витко, дай ми една чаша вода, жаден съм.

В: А? Да, да, бързо, веднага. (дава му вода)

М: Витко, помниш ли… когато бяхме приятели… там на езерото, помниш ли?

В: А, да, в един филм с Дъ Лолобриджида, нали?

М: Не, не, преди това, после, махни филма.

В: Е, сега… Аз имам едно копче тук. Какво да го правя? Някой може ли да ми каже?

М: Не. С копчето ти си изсекна носа. Братое. Братое говореше. Сега само пламъци. Които не топлят.

В: Шуинннг. Брадва. Асен ми каза – брадва. “Ако сънуваш брадва – най-доброто щастие е дошло” – така ми каза. Аз сънувах пътища, все по тях вървях. Исках да стигна Лас Вегас. Там били най-красивите жени. Там, казват, имало цар. Той бил щедър, на гостите на града всичко давал. А в друг сън не беше така – исках да стигна до МЕИ-то. И … кутсуз. Асене, Асене, махай се от мене. Диплянки. И Диплодоки, защо така? В тоалетната винаги бах сам. Защо така? Гледах телевизия – филм за кукувици – превключих канала – филм за зелени мухоморки. И ми стана тъжно – къде е бай Асен сега, аз ли го прогоних? А то – той бил в леглото. Вика: “Идвай сега” Аз тръгнах… и забравих. Събудих се през нощта – нещо лежи отгоре ми. Митко вика: “Това е нощта”. “Как ще е нощта, бе?”, викам, “Как ще спя така?” Митко вика:”Нищо, спи, спи, нощта е”. “Не мога, бе, не е нощта.” – викам. Асен беше. Две кукумявки живееха в стаята ми, ама само нощем. И се обичаха. Един кон ме прескачаше, като си легна. Кучета лаеха долу. Играеха си. Те ме обичат. Но не смеят – кой ме знае… Портрета на Кайша Бергквист ми се яви тази вечер – изкарах си акъла. После вдишах някакви предмети – пълна бъркотия. Викам на Асен: “Бе каква е тая работа, бе? Може ли така да се отнасят хората с мен?” Асен вика: “Тихо. Хората сега спи. Я виж навънка – кой прозорец свети, кой прозорец свети, а?” “На Митко” – така беше. “Кой е вънка?” – пита. “Митко и Георги”. “А, и какво правят?” “Играят на гоненица.”. Бреей странни хора, брей. Живеят в паяжините, говорят… “Ти си весел”, казват, “човек. Защо не се ожениш?” “Тихо”, казвам, “Митко и Георги спят, те са малки деца. Те пеят. В хорове за маладоженци пеят. Не ги будете сега.” А хората от паяжините нашепват: “Атанас сега слуша. Всичко знае Атанас. Защото реши едно диференциално уравнение и го назначиха за певец. Денем е разсилен в едно училище, а нощем слуша. Всичко знае той.” Но това – преди, а после дойде друго. Два коня яздеха – единия по-напред, другия по-назад. Единия беше направен от захар, а другият от синьо сирене. Голям смях падна. И аз казах на публиката – “Ей го на – ей, вижте, такова чудо имало ли е?” А публиката ми вика: “Ние сме тука отдавна, не се занимаваме с такива неща, защо ни будиш?”. Неразбрани хора, само гледат да те сепнат. Ееей, майтап голям. Що за чудо – вижте! Голям сеир беше, но горчицата излезе множко. Три бутилки – ни да ги връщаш, ни да ги вземеш. За сандвичи била. После… Лежах си в леглото, гледах научно-педагогически филм. За селото. В селото – мръсно, в селото – кално, в селото строят. И някакви римляни се появиха после. С колесници бягат. Аз им викам: “Бегайте, бегайте, по-бързо, бе!” И те бегат. Какво да правят. Ох, и спомени… Една спирала… Как там … обесено, на обесено мирише. Пресни трупове. Коне ли са това или кучета? Уф мирише. Кейк ли е това, бе. Бесехме, бесехме. Гледахме как бесят. Едно куче простена насън. И карантии. “Ходи в къщи да намажеш пода с топли карантии” – така ми казаха. Такава беше модата тогава. Бетон, вар. Хвърляхме човешки глави вътре. Викаха: “За здраве е.” И ние хвърляхме, защо не? Ух, отрязани лапички за какво ми е това – непотребни са. Само прашки някакви – прашат. Бих казал – осолени черва. И те вонят, ама няма разстройство. Всичко е … птиченце. Да, птиченце, ама де да го търсиш у небесната сфер. И Кухолино бродеше – нямаше акъл. И птиченца – тъпчехме ги, тъпчехме ги, нямало смисъл да живеят. Не съм убил никого, само така виках – бам – и човека се размазваше. Научогорле. И през нощта все така е – Асен стои в модема. Играе на зарчета. Трака, трака – не мога да спя. “Асене, Асене, бе”, викам му, “купи си гумени зарчета, може ли това нещо?” Уф, голяма бъркотия…

Н: Цаца… Рапунсел.

М: Аз знам това.

Мт: Е, добре, де!

(надпис: “Следва продължение”)

Край на трети епизод

2005

Морско солено – втори епизод

август 8, 2009 от ruatni

Морско солено

(сценарий за сериен телевизионен филм)

Втори епизод

Сцена първа

Квартирата на Витко и Марин

Витко, Марин, Мартинеткйа и Ньони

М: (протяга се) Оох, сурло ми е…

Мт: Знаете ли, трябва да подготвим нещо по-така за рождените дни на Марин и Витко.

М: Връз миня един испанец…

Мт: За купона.

В: То се знае, че трябва нещо по-така. Ще ядем салам.

Мт: Аз мисля да наемем певица да ни забавлява…

В: И орално ли?

Мт: “Ха-ха”. Тя ще ни пее. Ще бъде весело.

М: И все пак аз не разбрах къде се садят картофите.

В: А аз пиперо.

Н: Ти си лумпен.

Мт: Но все пак мисля преди това да прослушаме няколко и да изберем тази, която най ни харесва. (усмихва се) За да няма изненади после.

М: Все пак мисля, че думата “луес” е неприятно да ти се загнезди в цервикуса…

В: От мисленето е. Вземи си забий едни пирон в главата и няма да те мъчи.

Н: (към В) Днес си ужасно безвкусен, разочароваш ме.

В: (усмихва се) Днес съм ужасно доволен. След вечерта с теб…

(Н се усмихва поласкана)

Мт: И какво мислите за моето предложение?

М: Бива баба.

В: Аз не съм съгласен.

Сцена втора

Квартирата на Витко и Марин.

Витко, Марин, Мартинеткйа и Ньони.

Звъни се на вратата. Мартинеткйа отваря. Има някаква жена (певицата).

П: Здравейте, аз съм за прослушването…

Мт: Разбира се, влизай.

(Двете влизат при другите)

Мт: Ето нашата кандидат-певица.

(В гледа недоволно встрани. М гледа скептично. П застава в центъра на помещението, седнала на стол)

Мт: Кажете ни нещо за това, което пеете.

П: Аз изливам мъката си в песни. Пея за драмата на живота в моето сърце.

(В трепва, но не отмества поглед)

Мт: Пейте!

П: (прокашля се и започва) Обичам аз, картофен тюл и мрамор… на парцали

Обичам котката ми цвилене да гали…

Обичам раус и фихт и манче…

Тьото кукли, ман врада блое.

Но всичко е фестих… фестих…

Аз няма да ви кажа всичко, всичко е любов-мъри…

Вие сте алсаня, аз съм победителкааа…

В: Достатъчно!

Мт: Аз бих чула и още…

В: Не отговаря на моята прецизност.

Мт: Какво мислиш, Марине?

М: Дяволски ме сърби да се пресегна…

Мт: (уточняващо) Какво?

М: Марихуаната мирише. Но е бол.

П: Мисля, че по-нататък ще ви хареса, това в началото беше малко… не бях разгряла…

В: И тези мъри… Мисля, че ще имам нужда от сериозни тапи за уши, ако не и от същинско оглушаване.

(П използва суматохата и запява)

П: Перембембемебей – здравей…здравей…

За мъката си ти запей.

Няма душа-слуша.

Няма салами.

Няма сирене.

Всичко е ол-гот-бирюзов.

Неее, не бийте…

Нееее, не мога…

Не. Това е думата, която не. Това е думата, която е.

Нееееее, аз мога.

Нееееее, не мога.

Аз говоря и сега съм храст. Назовете ме със “педераст”.

Хоя хуя хеея, хей яа.

Хоя хуя хеея, хей яа-а.

М: Ще бъде много задушевно в хола, когато червените светлини мъждеят. И звука от кадифения глас пее. Тихо. Но така, че никой друг не се чува как говори.

В: Да, това го гледах в един филм.

Мт: Какво ще кажете, момчета?

В: Аз свиря.

М: Белергамот.

В: И носа си виря.

М: От.

Мт: Аз знам…

(всички се обръщат към нея с очакване)

Мт: Не всуйте барламбам мойта диря, аз и Пепи зяхме. Аз бях балсам – ти куче. Много беше сламен светът. Но така и не разбрахме… как кокошките пърдят.

Нова взора беше всийна

Аз ядох пак лайна

И във ямата помийна…

Търкахме си колена.

Нямам съсел.

Нямам празнодай.

И вселената ищьо холае.

Има месечината през май.

Имах две години разум,

После в месечината се изпърдях.

Но защо така балтае

Този пичо-кучи мях?

В разума аз нямах стидка.

Имах доктор мравосел.

Я съм гъз, а ти пепитка,

Пак връз спермата съм мел.

Нямах сила, нямах “мога”

Повтарях си от час на час.

В интернета дляних лога,

Нарекоха ме “педерас”.

Една година, две години,

Кой го знае?

Някой умен мравосел.

Но душата ми сияе –

Може би съм…кен?

Може би сред хиляди въпроси

Найзде азе ще умра.

Може би обратното си прося –

Искам своята “КЕРВАЛ”!

Знам, че нямам лики дуди.

Знам, че не сум тин-идиот.

Но душата ми се чуди –

Кур? Путка? Куроворот?

Н: Моля те спри вече.

( в това време В е вече разплакан. М стои така все едно, че досега не е слушал)

Мт: Вирма?

Н: Не, киселото мляко втаса!

П: Аз може би е по-добре да си тръгвам…

Н: Не, ще стоиш тука!

М: Аз съм добър човек.

В: А аз съм разбойник.

М: Просто не мога да разбера защо не вървят нещата между нас…

Мт: (към певицата) Венера Селина, вие по-добре си вървете, ще ви се обадим…

Н: Не, тя никъде няма да върви!

(обръща се към певицата, но тя вече е изчезнала)

Н: Я го виж ти марангьоз…

В: Нещо стана като в “Биг брадър”…

М: Нямам урина в мехура. Ще отида да напълня… (отива в кухнята)

Мт: Моля ви, кажете ми нещо.

В: Ти прецака всичко. Аз ще пея. (ляга на канапето и се прави, че спи)

Н: Като се има предвид колко ми се ака, мисля, че е време да дръпнем завесата.

Сцена трета

Квартирата на Витко и Марин.

Марин и Ньони пушат цигари. Пушат по няколко наведнъж. Всичко е в дим.

Влиза Мартинеткйа запъхтяна.

Мт: (от вратата) Аз нямам нищо в средното ухо!

М: Я па тая.

Мт: Не, наистина, това е ужасно!

Н: Сигурна съм, че не знаеш какво говориш.

Мт: Напротив, знам.

Н: И какво имаш предвид “средно ухо”?

Мт: Ето тук! (сочи някъде във въздуха)

М: Знаех си, знаех си че ще се натровя с тези цигари! (запалва още няколко)

Н: Всички имаме по едно средно ухо… Някои и по две…

Мт: Не, никой няма две! Аз имам едно.

Н: Добре, да приемем, че е едно…

М: Аз имам три лешника в ръката си… (показва празната си шепа) Познайте как броят.

Мт: Яхуяхуяхуяхуяху.

Н: Ето пак.

М: Това са мехурчетата от чая. Пак е той изстинал.

Мт: Сънувам сън. И вътре видях една Бяя.

Н: Това пречи ли ти? (издухва дим към нея)

Мт: Но аз нямам средно ухо!

М: Имаш, имаш.

Мт: Покажи ми го къде е!

М: То е в това, че нахалстваш и че ни пречиш да пушим спокойно.

Мт: Но имаше Бяя…

Н: Ти какво отношение имаше към нея?

Мт: Тя е клуца, клуца!

М: (към Н) Да не е инвалид?

Мт: Тя е там! (поглежда със страхотен поглед Н. Н започва да кашля)

Н: Каква беше емоцията от съня – положителна или отрицателна?

(Мт гледа абсолютно дезориентирано, сякаш не е тук)

М: За какъв сън говорите, бе? За малко да се объркам.

Н: О, няма да се объркаш, бъди спокоен. Чуй тази дума: “Бирхалаласлоемн”.

Мт: Нямам вече ръце…

(М гледа Мт с огромна досада)

Н: Какво те кара да мислиш така?

Мт: Нямам вече силна…

М: (на себе си) Силана, силна… ебаси.

Мт: Аз… не съм… Настроена… за песни. Вие сте… Ларусът на обещанията…

Н: Най-после го изплю. Ти чувстваш някакъв дискомфорт, нали? Затова дойде при нас.

М: Най-вероятно е, че мъдите и са се сплели, пфу!

Мт: Ззззззз.

(Н се опитва да стане, но пада, замаяна от дима)

Мт: Минижуп!

Н: Това е болезнената тема, нали? Изплюй го, изплюй го!

Мт: Ластични чорапи в ануса.

Н: Така, така… а преди какво ни разпавяше – “средното ухо”.

Мт: Аз не съм учила за статистик, но преди малко Боян ме попита – ще ви кажа. В средното ухо живеем – ние и мъжът ми – Стоян Добрев. Той е архипедепевт. Добре се справя. В службата го ценят много. И началникът Стоянов неведнъж е казвал, че без Стоян не би било същото. Аз се изхранвам, като ловя риба в село Раковски. Те са два баира – там живеем ние. Под хралупата има друго село. То е Мировняк. Ние не ходим там. Там кучетата са зли и пасат паша. Аз не съм добра. Затова ме наказват с лош поглед. Стоян е добър. Жив да ми е той! Него го гледат с благ поглед – рус, мустакат. Аз няма да се изселя в село Врелина. Освен ако от правителството не кажат. Аз направих нещо много лошо. Убих една боа. Това беше още преди да се родя, но и досега ми виси на шията. Хората казват – “Ето Цецка, дето смели дедо си на салам. Убийца на хорски черва.” Аз това не съм го повярвала. Не и все още. Стоян казва: “Изяж си марулята. Има още.” Добър ми е той. Но като ходи в прерията, и не се връща. Понякога стои там с години. Аз съм омъжена за Цанко Марангозина – големия каруцар. Той с един кон вършее из полята и му дадоха конезавода. И той ме оправдава – не и е лесно, вика, на моята Елена Моисеевна – бракоразводното дело и дойде в повече. Аз съм саламче. Мене ме повикаха в прерията да шия бод-шивачки. Никога не ме е било срам там. Аз нямам куче. Винаги съм искала да имам кученце, но такова – изтъкано от най-фина прежда, което можеш да си сложиш сам-там. То винаги ми е липсвало, и затова започнах да крада. То е от лошо това, не от добро. И Стоян така казва – “Много и е тежък живота на моята Марийка, не я слушай ти. Пуши си цигарката и не я гледай много. Че хубава беше едно време тя. А сега – и сега, ама по-малко. Симпатична е.” Аз съм много млада. По душа. Нищо, че на възраст имам кажи-речи сто години. Няма да се откажа от залъка си. Нищо, че го дъвча бавно. А ми казаха, в прерията било дивно красиво. Там се събирали чакалите и си разказвали приказки. За децата си, за техните внуци и правнуци. Много били те. Казват – цял народ. А аз нямам пушилист, цял народ дреме. Понякога ми се иска да си легна на душата и да заспя. После все се будя. Весели ханове, пълни с народ. “Тя е гиздава, ама са я украсили. Нека се изпъчи повече.” – така казват хората за мен. И на мен ми е приятно, защото това значи , че съм силна, снажна – точно мома за женене. Така казва и Стоян: “Ти трябва да се ожениш Стояно. Там ти е силата.” А аз му викам: “Пух, пък и ти бе! Не видиш ли каква съм – дребна, цьоглава.” А той вика: “Никой не му е извадил хлеба. Имаш една мъка между косите, тя те прави хубава.” А аз му викам: “Пу, мари, чума да те убие!” И ни е хубаво, и ни е весело.

Н: (към М) Би ли влязъл…

М: Къде?

Н: Назад, към прасето..

М: Какво прасе, бе?

Н: Нищо, то суче още.

М: (маха с ръка да разсее дима между тях) Не разбирам за какво ми говориш.

Н: (към камерата, сочи с пръст) Полевиян.

Сцена четвърта

Квартирата на Марин и Витко. Всички са там, празнуват рождените дни на Витко и Марин. Има маса с ядене и пиене. Телевизорът работи.

(Мт застава пред всички)

Мт: В. (мълчание) Врврвржзврррр. (останалите ръкопляскат) Бржрзвржржржржзржррр. (още по силни ръкопляскания) Брврзжрррррррррржр.

В: Искам да кажа нещо. (всички се обръщат към него) Аз, аааа… вие добре ли сте? … Искам да кажа, не съм пипал нищо. …. Бях казал, не казвам, че не съм. … Уауа. … Нивпадирдък. … Сансо. (замисля се)

Мт: Имам към тебе едни чувства, които…

В: Свенлите… аз ги крия. Аз не съм навпъдърдък. Аз нямам нищо общо. Не ме пречете. Знаете ли, ако видя сон – и какво? Аз в момента се прибирам от калеварията!

Мт: Аз чувствам, че правото е на моя страна. Помисли малко. Помисли и ще видиш.

В: И каква игра?

Мт: Грастро.

В: О, аз не казвам.

Мт: Ти имаш малко медено момиче върху семката.

В: Не, не съм казал такова нещо.

Н: Каза, каза. Аз те видях как го плюеш от устата.

В: (към Н) Моля те не бъркай тука. В момента пушим пури.

Н: Щом е така – добре. (млъква обидена)

Мт: Сега вече е влажно. Защо не си отивам вече?

В: Аз знам. Аз не съм те изоставил.

Мт: Ти мръвка имаш ли в коляното?

В: Нямам.

Мт: А аз мисля, че е така.

В: (поглежда към Н) Абе дай малко супа, бе.

Н: Мислех, че си шоп.

В: Дранголник.

Мт: Вятролее.

(мълчание)

М: Момчета, хайде да се изпедерастим.

В: Аз искам да направя нещо. Нещо смешно.

Мт: Не. Аз ще ви кажа какво е всичко. Всичко. Значи, първо. … Г. Нем-влаааааааааа. Н. Ййййййо. Рррррррк-п-т-ц-ж-н-н-н-х-х-х-х-х… (силно )Е’рраа! Ррррркпт-ц-ж-в-г-р-т-ц-ж-г-т-т-т-т-т-т-в… Ааааушл. Ааааушл. Ааааушл. … Не, всичко това е размазано.

В: (скимтящо) Плюй ми в устата, плюй ми в устата, моля те!

Н: Анноректаллен торрс.

М: Субинцизио.

Н: Ти ашладиса ли малката царевичка?

М: Да, точно по книгата. Беше трудно да направя разреза в началото, но се справих. Първи път ми е все пак.

Н: Аз го правя от години. Даже не си спомням кога за първи път ашладисвах. Отрасла съм на село. Баща ми ме научи на всичко.

М: Може би малко я поиздялках, (усмихва се) но мисля, че се справих. Сега е добре. Ще я видим напролет, като цъфне.

Н: Да. А имаш ли още саксии?

М: Имам три. Ще ми стигнат.

Н: Така е. После ще имаш още и още…

М: Брувдзва брувздзва брувздвза.

Н: Някак ми е тихо сега.

М: Не знам, не ми се ще да говоря за това сега.

Н: А ти опраси ли се?

М: Още не, нямам гориво.

Н: Праси се, малко живот ти остава още.

М: Знам. Темата за салама ми е ясна.

Мт: И какъв ти е проблема?

М: Няма проблем. Имам.

Мт: Това е обнадеждаващо.

М: Всички така казват.

Н: Защо не се обрежеш и тогава да се прасиш?

М: Не знам, ще отида.

Н: Чакайте, чакайте аз ви кажа – вчера срещнах едно френско сиренце…

Мт: И?

Н: И то ми каза добри неща за себе си. Каза, че е учило народен плот. И ме посъветва да се върна в първи клас.

Мт: А ти?

Н: Аз седях и гледах тъпо. Както винаги. В един момент се видях в някакво огледало. Приличах на току-що извадена от саксия, в която съм престояла трийсе години.

В: Винаги, когато се опитваш да се съблечеш чрез центробежната сила, въртейки се на един крак, изглеждаш така.

Н: Благодаря много!

В: Аз се съблякох.

Н: Изпий тази чаша. (подава му някаква чаша)

В: Това моята чаша ли е?

Н: Не знам.

В: (държи чашата и я гледа) Искам да изпия тази чаша.

Н: Вчера на село беше топло. Пихме супа от брадавици и ми тръгна. Спечелих малко пари и се върнах в къщи.

В: Да изпия тази чаша или не…

Н: Дай малко сирене, че загладнях нещо

(В щраква с пръсти с другата ръка пред лицето и)

Н: Имам късмет, че вече имам малки.

В: Аз съм сигурен, че искам да изпия тази чаша. … И сега ще я изпия. … Ето сега. (вдига погледа си и гледа глупаво) Но не знам как се пият чаши.

Н: Върни ми я.

В: Не!

Мт: Браузера, браузера се запали. Гасете лампите!

(М загасва лампите, В веднага отново ги светва)

В: Никой не ме е предупреждавал, че трябва да ям стъкло.

Мт: Ей, знаете ли какво? Ние забравихме, че Витко и Марин имат рожден ден. Да им изпеем поздравителна песничка!

Н: Но каква?

Мт: Аз съм я измислила предварително. Сега ще ви прочета текста и после ще пеем. (изважда някакво листче и чете)

Ето, бобърът си купи в мрачен ден

Совичка. Тя беше малка тя, ура, ура, ура.

Пресни сънища сънува тя. Но беше зла.

Тук има речетатив: “Бобърът се хвана за едно ангелско крило и започна да се набира.” Песента продължава.

Хранех си едно сомче. То беше малко, но се изкорми само. Ура, ура, ура.

Малкото ми братче качи температура. Всички в селото викахме: Ехо, ехо, ехо.

Дядо кани раци.

Щурави чудаци.

Риба дави село.

Мирише на умрело.

Ехо, ехо, ехо.

В тролейното депо.

Тук спираме и пяскаме с ръце. Пак има малко речетатив:

“Хората са много зли,

имат хиляди бради.

Ти ме дръж за устата,

аз ще те мажа с нещо неприятно по брадата”

И сега отново пеем.

Йои-йои-йо.

Трала-лала-льо.

Кученце намери семка

И помисли я за бемка.

Взе си една забрадка.

И си купи и тетрадка.

То отиде да научи

Как да се сполучи – куче.

Йои-йои-йо.

Ох, май-ко.

Не бяхме ние добри,

И паднахме на своите глави.

Трах-трах-трах.

Ям семки с грах.

Кога ще се заврем

Със кучета в един ярем?

Хо-хо-хо.

В тролейното депо.

Аурелиан!

Айрян!

(оглежда всички) Това е.

Н: А мелодоята?

Мт: Ти, пък! Ще бъдем композиторииии!

(всички започват да пеят песента, измисляйки си мелодия в момента. Повтарят я многократно)

Край на втори епизод

2005

Морско солено – първи епизод

август 1, 2009 от ruatni

Морско солено

(сценарий за сериен телевизионен филм)

Първи епизод

Сцена първа

Интериор: квартирата на Витко и Марин

Действащи лица: Витко и Марин

В: Спомням си миналото лято… когато лежахме на плажа… Беше ми хубаво.

М: Да, на морето беше страхотно. Тогава имахме мечти.

В: В небето летяха чайки. Навсякъде вървяха хубави жени – без да си мислиш нищо конкретно, се изпълваш с надежда…

М: Беше истинският “лайф”.

В: Или поне очакването за него…, а то е даже по-хубаво от самия него.

М: Тогава се запознах с Братое…

В: Да, това беше хубава идея.

М: Той дойде при мен шарен, в началото не го виждах дори.

В: Да, забелязах как се потиш без причина. Не знаех защо.

М: А то… една идея. “Фъстъците са живи”. Представяш ли си?

В: В началото не можех да повярвам. Нима е дошъл той? Хохи – голямото розово петно от сънищата ми? А то …

М: Братое. Тази идея, която по-късно ми се разкриваше все повече и повече. “Нямам чушка” – каза той. Беше луд, весел. “Всичко е”, казваше… С шарените панталони…

В: И ти тогава започна да носиш клоунско. Непрекъснато говореше за Братое. А аз – за Хохи. Но после разбрах, че той не е толкова баят. Тогава и аз усетих Братое. “Миловидна й семката” – това видях първо.

М: Това е най доброто – мрач-храсти.

В: Виждах пара. Балон. Ти каза: “Всъдеходци?”

М: Това беше по-доброто – миш-маш в саламите.

В: Това е Братое. Истински сел.

М: Селиньи.

В: Селинет.

(кратко мълчание)

В: Но остави това, сега е друго. Братое е там – другаде. Няма го при нас.

М: Но там трябва.

В: Така е – сякаш бях там.

М: Вярно, че беше, но…

В: Така е добро. Братое не е тук, това е всичко. Ние го искаме това, макар да не е.

М: Вярно. Иска ми се да чувам букви. Но и те болят в чатала. Тогава?

В: По-добре тъй. Не болят. Понякога си измислям друг Братое…

М: Не, стига, не боли!

В: Лошо е, но го спирам. Искам да чуя: “Боли ме семката”… Защо да не чуя? Все едно е сега.

М: И чуваш ли?

В: Не. Чувам само: “Мраморът лази”.

М: О, това е добро!

В: Да, но е същото.

М: Вярно е същото. По-добре недей, връзи, връзи…

В: Аз талк и морен.

М: Да, вищигоза…

(влиза Мартинеткйа)

Мт: Здравейте, момчета!

В и М: Муй!

Мт: Моля?

М: Муй знаеш кой е.

Мт: И той ли?

М: Връз мулиньи.

Мт: Мисля, че сте се напили. Вие скучаете тук. Не мислите ли за жени?

М: Жените.

Мт: Винаги съм се обръщала с това име към тях. Неспа?

М: О, да.

Мт: Хихук, има римичка.

М: Обичам тази дума.

Мт: (сочи Витко) Травер е тъжен…

М: Да. Не ме остави да се доизкажа. За римичка. Аз съм римичка.

Мт: Никога не съм се съмнявала в това. Минуй?

М: Тва пък какво е.

Мт: Минуй, вей- вей. Рисхшли.

М: По дяволите.

В: (рецитира) “Ще стана до пианото… ще пръдна, ще умра…/ защото няма село дет’ д’ се върна/ по дяволите каменен града.”

М: Резоньор.

В: Това намери да кажеш.

М: Сел вахта.

Мт: Момчета стига с това. Аз имам нова съквартирантка.

М: Едва ли.

Мт: Не, наистина са две!

М: С псориазис гиздави.

В: (става) Аз трябва да кашлям. (излиза)

(след малко се връща)

Мт: Добре, измислям си, наистина имам една.

В: Ммного добре, наистина има шанс да чуем кучешки солфеж.

Мт: Да, тя е добра в падежите.

М: На синьо.

(Мт го поглежда учудено)

М: Набляга на синия цвят.

Мт: Аха, ясно, просто всичко…

В: Не си много весела. Приличаш на пророчица.

Мт: Не, знаете ли момчета, аз ще ви запозная с нея.

М: Бива баба.

В: Аз не съм съгласен.

Мт: Но защо?

М: Това означава, че е съгласен, ма! Ей, че си проста.

Мт: (закачливо) Бих се обидила, ако бях напълняла.

В: Но не си.

М и В: (в хор) Ужасорение.

М и В се хващат под ръка, обърнати в обратни един на друг посоки и играят хоро под звуците на въображаема музика. Мт първоначално пляска, не в такт, но после се изморява и взима един стол и го слага на главата си. После и от това се изморява и сяда на масата и започва да пише писмо. Камерата се доближава и ние виждаме първите думи от писмото. Те са: “Скъпи дядо Коледа…”

Сцена втора:

Квартирата на Витко и Марин.

Витко, Марин и Мартинеткйа.

(Мълчат. Изведнъж влиза Ньони.)

Н: Хелоу! Аз съм Ньони- барбарони, гълтам хиляди бонбони.

М: Ти наистина ли имаш брада?

В: (поглежда М укоризнено) Не виждаш ли, че се поднася с нас? Та това е Ньони.

М: Не, мен наистина ме интересува дали има брада, защо питаеш?

(В мълчи и не поглежда към Н)

Мт: (рецитира) “Питая чувства дълкогоси,/ моля, не задавайте въпроси…”

В: Айде стига бе.

М: (развеселен) Хрус-хряс. Недейте.

(миг мълчание)

Н: (към Мт)И така, кьоси, няма ли да ме представиш на младежите?

Мт: О, да! Младежи, това е моята съквартирантка.

В: Вие разделено ли живеете?

Мт: Да, но не сме женени. Защо попита?

В: По дяволите.

М: Айде, без грубости. Има лама.

В: Ммм, искаш да кажеш дама?

М: Да, лама.

В: Но тя е дама.

М: Да, тя е лама.

В: Именно – лама.

Мт: Стига сте… Дама-лама-барбарама – момчета, много сте френски.

В: (към М, презрително) Жени…

Н: Аз съм едно весело момиче.

Мт: Ние пеем.

В: И аз като млад участвах в един танцов оркестър. Бях тимпан. Развяваха ме …. и така се ожених.

Н: Аз съм добродушка.

В: Призна си, нали?

М: Ей, стига! Сетих се нещо! (подава ръка на Н) Аз съм Марин!

Н: Аз съм нимфетка!

М: (гледа си ръката) Дано не ми пораснат брадавици…

В: (става) Добре, добре. (подава ръка на Н) Аз съм куче.

Мт: (извръща глава, на себе си, развълнувана и се смее) Това беше оригинално.

Н: И на мен – кучешката.

Мт: (на себе си) Айдеее…

В: Да, смятам, че човечеството е призвано да язди.

М: Това го чувам за първи път, братле.

В: Просто не съм ти казвал.

Н: А аз смятам, че човечеството е призвано… да си ходи!

В: Не мисля тъй. Нима е с толкоз рани?

Н: То влачило е кожата си вред,

сред димки и прашляци,

сърцето паднало отпред,

копняло тайни знаци

от любимата да зърне.

Дано с нагон да го прегърне.

Но весело видяло то,

Че любимата … сади просо.

М: Не разбрах нито една дума.

(В го поглежда сякаш е пълен идиот)

Н: Чакай, има още:

Котенце си взе човека, погали го и още рече:

Как мило си, със сива вълна,

Как искам с теб да се напълня.

А котенцето кимна му без глас:

Не струваш – ти си педерас.

М: Просто не мога да проумея как е възможно да се случват такива неща… Ако е вярно разбира се.

Сцена трета

Квартирата на Витко и Марин. Витко е сам.

(На вратата се звъни, Витко отваря и влиза Ньони.)

Н: Здрасти.

В: Здрасти.

Н: Може ли да вляза?

В: Ами влизай.

Н: Дали имаш малко захар?

В: Не знам, май, че…

Н: Знаеш ли, ужасно глупаво се държах вчера, кой знае какво си си помислил за мен.

В: Напротив, напротив, аз се държах глупаво, а ти даже ми се стори много добре.

Н: Не, не, ти ми изглеждаше толкова … достолепен, интелигентен, просто наистина бележита личност. А аз просто… започнах да плещя едни глупости…

В: Не, не, точно обратното. Като те чух как говориш, си помислих, че си толкова ерудирана и интелигентна, че просто се притесних колко глупаво ли изглеждам в очите ти.

Н: Не, това не е вярно. Лъжеш, лъжеш, лъжеш!

В: Не…

Н: Не, аз бях тъпа.

В: Бих казал, че…

Н: Нека да поседнем… (оглежда се)

В: Да, разбира се, ето тук. (сочи канапето)

(сядат на канапето и то се срутва. Те се оказват притиснати един до друг. В този момент влиза Мт. Тя ги гледа възхитено. След малко влиза и М, мърморейки си под носа:”Тих сън, тих сън, чуден звън…”. Като ги вижда, замръзва шокиран.)

М: Ахххтопол…

В: Мировяне…

М: Антрасанте…

В: Дай чука…

М: Мармароните…

В: Убиват селото…

М: Чукат, тропат…

В: Спрете!

Мт: Не, момчета…

В: Не, мълчание!…Високо сълзата от челото падна, тече нагоре, отхапах целувката на псе, мандрагорите викат: “Сей замеделецо, днес му е времето…” Любовта ми е заек, обичам мъже по пенюари…

М: Очи отразяват целувки на хиляди мравки. Стъклено е. Размазва се антрето. Люлят се образи. Обичам душата ти о, белладонна, тъй както размазват се паяци. Сърце-ритъм зад златната кост. Падение, падение.

В: Научогорле! Таз дума лептеше на небцето на Анастаси, когато умираше. Той видя хиляди усмивки на кучета да се раждат в нощта. Тогава разбра – няма спасение…

М: …Аранча Санчес влезе с дебел гагаузки нож в ръка, тя ридаеше пеейки, а лицето и беше зло…

Мт: Момчета, аз мисля…

В и М: (в хор) Какво мислиш?

Мт: Ами мисля, че… мисля, че… Нйони има да каже нещо! Нали Нйони?

Н: Прах. В пустинята прахът миришеше на пейка. Няколко лунни лъча умряха в прерията. Никой не се роди. Всички измряха. Родът на Арлекино беше записан в книга от шест страници, която беше заровена и изгорена…

Мт: Но Ньони! Всичко това е хубаво, не се ли радваш. Виждам петмез в очите ти. Моля те, не ми излизай с този номер! Добре, ето какво:

Мравка мравеят срещна във хола

Той я погледна и пожела я гола.

Аспирин взеха и двамата завчас,

Разредиха кръвта си за по-голям екстаз.

Мравката заголи дупното небце,

Очакваше скоро нещо там да се завре.

Мравеят потръпна, размаха пипалца,

Започна да я пипа по всичките месца.

Мравката пламтеше, мравеят и той,

В главите им ехтеше вселенският прибой.

Но мъжкарят не проби я с острия си клюн

Прекалено мешест бе, различен от бастун.

Е?

В: Мисля, че трябва да отида до тоалетната. (отива)

М: Аз също.(и той отива)

Н: И аз …(гледа гузно Мт) след малко трябва да отида.

Мт: И таз добра. Пак аз останах на сухо. (на себе си, тихо) Но те се обичат, знам го. Боже, дано са щастливи…

Сцена четвърта

Квартирата на Витко и Марин. Марин е сам. Той реже праз лук и го подрежда на различни купчинки. На вратата се звъни – Марин отива да отвори. Оказва се Мартинеткйа.

Мт: О, здрасти.

М: Здрасти, здрасти.

Мт: Да ти се намира сол?

М: (смее се)В изобилно количество.

Мт: А да вляза…

М: Влез, влез, заповядай.

(Мт влиза и двамата отиват там където М е режел лука)

Мт: Бреей, просторно е у вас…

М: (оглежда се) Да, аз обичам това място.

Мт: Наистина ли?

М: Е, все пак…

(неловко мълчание)

М: Аз май съм забравил къде държа солта…

Мт: Не, не се притеснявай…

М: Не, всъщност сега се сетих, че не съм забравил. Говорех глупости, извинявай…

Мт: Не, не аз говорех глупости, всичко това…

М: Кое?

Мт: Е, не знам, което казах…

М: (съгласява се) Да…

(неловко мълчание)

Мт: Виж…

(М гледа внимателно)

Мт: Виж, като се протегна мога да докосна този шкаф…

(протяга се и го докосва)

М: Сега ще взема солта.

(М отива да вземе солта, но се блъсва в Мт и двамата падат на земята почти прегърнати. Мт започва да гледа М в очите и той започва да я гледа)

Мт: Марине, аз…

(мълчание)

Мт: Ние… Знам всичко.

М: Май, че…

Мт: Аз и ти…

М: Това не е…

Мт: Не ми го казвай.

М: Сигурен съм, че това ми е било предсказано. Братое е бил. Видял съм син гащеризон да плува във въздуха и надпис:”Ти ще се спънеш в една жена и тя ще ти каже думи.”

Мт: Аха…

М: Сигурен съм, че това си ти.

Мт: Аха…

М: Знам, че така трябва. Трябвало е.

Мт: Не го изричай.

М: Аз мисля, че ти си моята женичка.

(Мт го гледа с възхищение)

Мт: Ние наистина ли…

М: Мисля, че Конфуций някога е казвал: “Когато двама мъже се срещнат, единият ще се превърне в жена.

Мт: Мисля, че и аз съм чела подобно нещо.

М: Валсът се танцува от двама. Независимо дали си мъж или кокошка.

(Мт го гледа с възхищение)

М: (гледа тъжно) Аз никога не съм се насапунисвал целия…

(Мт го гледа с поглед, който сякаш казва: “Простено ти е.”)

М: Веднъж гледах концерт на Дворжак по телевизията. Тогава се насапунисах почти до края… (гледа жално. Махва с ръка.) Това е метафора…

Мт: О… и аз също. И аз също съм виждала всичко това. Виждала съм трюфки….

М: Кажи го!

Мт: Но и ти с мене!

Мт: Оби…

М и Мт: (в хор) …варени яйца!

(вратата се отваря. Нахълтват В и Н, непринудено. Виждайки сцената, застиват)

В: Танцувален запис! Пуснете танцувална музика, моля ви!

М: Помниш ли Братое?

В: Не го споменавай без чувство на почтен гняв!

М: Братое е сега тук. (посочва с ноктите на палеца и показалеца си някаква въображаема точка във въздуха)

В: Помирисвам…, но не усещам…

М: Кажи:”Бял селото.”

В: О!

М: (сочи Мт) Това е Бендида.

В: Ох…, приядоха ми се репички…

М: Не съм сигурен в това…

В: Аз знам всичко.

М: Мисля, че някаква мъка лази в корема ми…

В: Убий я!

М: А дали тя не ми казва, че сърмите са се преварили?

В: Не, тя ти казва, че тръгваш по пътя на безногите…

М: Не, аз ще клопна с царевицата…

В: (дяволито усмихнат) Така те искам брадавицоо!

Н: Вижте, аз досега си аках в гащичките и пръцках също. Без да искам беше. Не можех да се спра. На мен ми замириса много, а съм сигурна, че на вас още повече. Бих искала да чуя вашия коментар.

Мт: Но Ньони, като парфюм е! Въобще не личи, че си яла кисело!

М: И аз почувствах нещо, но помислих че е от мен. Пърхотът ми понякога е стар.

В: Аз познавам Ньони отскоро, но мога да ви кажа, че мирише превъзходно. Има навици на стара мома и когато съм я виждал в интимни моменти, ароматите, формите на изхождана материя и сплъстените косми винаги са танцували с нарисувани елфи, галещи се едни други със загадъчна усмивка. Мисля, че това изчерпва всичко.

Сцена пета

Квартирата на Мартинеткйа и Ньони.

Мартинеткйа и Ньони

Мт: Най-после ще си поговорим по женски.

Н: Да, онзи кърсердар направо ме изопна като калъфка на чадър.

Мт: Нее, разправяй ми, разправяй ми!

Н: Първо легнахме на пода. После той окачи едно въже на тавана, започна да се люлее и изпя цялата Травиата.

Мт: И арията на джуджето ли?!

Н: Не знам, но в гласа му по едно време имаше нещо джуджешко.

Мт: И какво? Айде разправяй, разправяй…

Н: После взе едно цвете и го заля с фолиева киселина, а в това време вече бяхме напълно голи… Беше ужасно шик. После заспа здраво и ме помоли да го събудя към три ако не му иззвъни алармата на часовника.

Мт: Страхотно, страхотно, страхотно! И после?

Н: Когато го събудих, той каза: “Имам чувството за някакъв пепелник”.

Мт: Жестоко! Жестоко! И след това?

Н: И после се любихме.

Мт: Щастливка, щастливка си ти… Да ти се не надява човек.

Н: А ти, а ти няма ли да ми се похвалиш с нещо?

Мт: (закачливо) Имааа, има с какво да ти се похваля. Марин ми каза, че е полугей!

Н: Сериозно ли, бе?

Мт: Да, а другата половина продавала картофи в Санта Фе.

Н: (дяволито) А нещо друго? Нещо друго не правихте ли?

Мт: Разбира се, че правихме. Ти пък! Той е страхотен. Толкова е миловиден, когато се опитва да подуши сешуара…

Н: Их, разказвай ми, разказвай ми!

Мт: Значи, първо си приказвахме надълго и нашироко с думи съставени само от съгласни…

Н: Ехааа… И?

Мт: После взехме една свещ и той и разказа приказката за Снежанка и седемте джуджета по такъв начин, че направо ми се изприщиха зърната. От възбуда разбира се.

Н: И как я разказа?

Мт: По особен начин, разбира се. Трябва да ти кажа, че той е магьосник в това отношение. Снежанка, разбира се, е била травестит. Но много нещастна. После се оправила, като минала през всички тези мъже… И нямало джуджета. Т.е. имало, но те били просто приятни младежи. И като я хванали натясно… Но няма какво да ти разправям, много е дълго и без това. Мога само да ти кажа, че така се възбудих, че без да искам съм привлякла кърлежи, някои от които и до сега са в мен. (усмихва се)

Н: И после?

Мт: После възпламени цял кибрит пред мен и каза, че това го можели не повече от петдесетина човека в целия свят. Разбира се, аз се направих, че му вярвам, а той ме докосна по свивката на лявата ръка и каза тайната ни дума.

Н: Не! Не! Не, не, не и не! Наистина ли си имате тайна дума?

Мт: Разбира се, че си имаме. Той я измисли.

Н: (дяволито ) И каква е?

Мт: Е, сега остава пък и да ти я кажа.

Н: Хайде, моля те!

Мт: Не.

Н: Моля те!

Мт: Не мога просто.

Н: Моля те, моля те, моля те….

Мт: Е добре – нантрънсън.

Н: Уау! Страхотна е!

Мт: Така си е.

Н: А иначе… как е?

Мт: Не знам, но мога да ти кажа, че след като всичко свърши, бях толкова червена, че някои хора, които ме видяха, избягаха като ужилени. Той е невероятен, Ньони…

Край на първи епизод

2005

Мини

юли 15, 2009 от ruatni

В закусвалнята

- Една сперма.

- ?!????

- Ъъ, кисело мляко със сперма.

- ?!?!????

- … без сперма.

***

Приятели

Х: Уф…

У: Какво ти е?

Х: Имам проблеми…

У: Разкажи, сподели.

Х: Жена ми иска да ме ебе…

У: А ти не искаш ли?

Х: Искам…

У: Ами тогава?

Х: Ами,… сега като се замислих…

У: Какво?

Х: Всъщност няма проблем… Нека ме ебе. И двамата искаме едно и също на практика.

У: Ето виждаш ли?

Х: Да, сега вече съм по-добре.

Разделят се.

У: Уф, още един проблем, който разреших…

***

Шах

- Искам да ми направиш шах, но специален…

- Добре, какъв шах?

- С едни специални фигури..

- Какви фигури?

- Сега ще ти кажа с какви фигури.

- Какви фигури?…    Какви фигури?…    Но какви фигури?…    Ей, чуваш ли ме, какви фигури?…    Но какви фигури в края на краищата?…    Кажи ми какви фигури…

***

Ягуар

Ягуар прави секс с маймуна. Наблизо минава крокодил и го пита:

- Какво правиш?

- Правя секс с майка си.

- Но защо това да е майка ти?

- Нали човекът е произлязъл от маймуната?

- Но ти не си човек!?

- Олеле, какво направих! – извиква ягуарът и се събужда облян в пот в леглото си, като човек.

2004

Силата на мисълта

юни 29, 2009 от ruatni

1 започни!

2 когато вий

3 чабук чабук

4 шабан мадан

5 мадан мадамн

6 мадам мадам

7 когато хея

8 хея вея

9 шея внея

10 внея фея

11 повтори от 2

12 ций кук

Шерлок Холмс, хващайки се за главата:

- О, не…

Залита и се хвърля на пода. Стискайки главата си в ръце, се тресе, като че ли от някаква сила, която го е обладала.

- Не, не…

Д-р. Уотсън, загрижен:

- Холмс, какво ви е?

Холмс започва да се търкаля по килима напред-назад, стенейки:

- Ах, не..не, не, не…

Търкаля се все по-бързо и по бързо, докато накрая спира, потрепвайки, сякаш скоростта на търкалянето е надвишила възможностите на тялото му, но той продължава да се върти по някакъв начин вътре в себе си.

Д-р. Уотсън:

- Холмс?

Шерлок Холмс, силно:

- Ааааааааааааааааааа.

Той замира като вцепенен за малко и казва с тих фалцет:

- Ций кук.

После се отпуска и започва да диша дълбоко.

Д-р. Уотсън:

- Господи, Холмс, какво беше това?

Епизод 2

Шерлок Холмс чевръсто става и изтупва от себе си полепналите боклучета от пода. После отива до писалищната маса и взима листа, който е на нея.

- Може би мога да променя някои неща… – казва той замислено – Бях в транс, Уотсън, и проникнах в най-съкровени кътчета на неясното, несъзнаваното и абсурдното. Беше ужасно! Но едновременно и красиво…

- За бога, Холмс, вие сте гений!

- Скъпи Уотсън, това което направих беше съвсем елементарно и е напълно достъпно и за вас. Само трябва да напрегнете малко менталния си апаратус.

- Искате да кажете, че… логически погледнато,… цялата теза се основава на факти, нали?… Колаборацията…

- Елате, Уотсън – прекъсва го Холмс и сяда зад масата, изваждайки с маниерен замах един бял лист. Замисля се малко и започва настървено да пише. След малко пак с маниерен замах го натиква под носа на Уотсън. На листа е написано:

1 започни!

2 шебаш шебаш

3 тшебе тшебе

4 тшебади шебади

5 шебан чабан

6 тешеба теба

7 докато беш беребеш

дебеши дебее

дебарлан барабан

дебаран депипан

повтаряй от 2

8 деш!

Уотсън взима листа, а Холмс му казва:

- Моля. Започвайте.

Уотсън:

- Започни, шебаш шебаш, тшебе тшебе,…

- Наум! – строго казва Холмс.

Уотсън млъква и започва видимо да чете наум, движейки поглед по думите.

- По-бързо! – извиква Холмс.

Уотсън видимо се старае.

- Още по-бързо! – Холмс гневно изкрещява.

Уотсън се старае и в един момент като че ли бива увлечен от някакъв въртоп. Той се олюлява ритмично, очите му започват да се забелват.

- Още по-бързо, да ти еба майката! – Холмс се е разпенил, очите му са опулени и кървясали, по бузите му са избили капиляри.

Уотсън се олюлява и в един миг ненадейно губи равновесие и се строполява на земята. Холмс:

- Идиот.

Епизод 3

Холмс тръгва към писалищната маса, но изведнъж се сеща за нещо, връща се при Уотсън и го сритва няколко пъти. Уотсън лежи отпуснат като дроб, с глупаво изражение на лицето и полуотворена уста, от която се подава езикът му. Холмс се запътва отново към писалищната маса, промърморвайки си ядосано под носа:

- Проклет идиот.

Сяда на масата и започва да разглежда замислен листовете хартия. След малко зад него се чува:

- Уаааа… – Уотсън се протяга. – Как хубаво се наспах….

Последната дума преминава в прозявка. Той скача бодро и започва да оглежда с интерес и в добро настроение стаята, сякаш не я е виждал отдавна. Отива до един шкаф на стената, отваря го и започва да бърника в него.

- Уотсън, какво правиш? – подозрително извиква Холмс от писалищната маса. Но Уотсън сякаш не го чува. Рови сред някакви съдове и накрая изважда една метална чаша, подобна на дълбоко канче. С отнесена полуусмивка отива до чешмата и напълва чашата. Пие страстно с клокащи звуци и поливайки се по гърдите, сякаш не е пил вода цял ден.

- Ехаааа… – въздъхва той и си бърше устата с опакото на дланта си – Така хубаво деш се напих…

Холмс рязко се обръща:

- Какво казахте?

- Нищо, казах, че се напих добре.

Холмс става и започва да крачи към Уотсън, гледайки го с присвити очи.

- А не казахте ли и нещо друго?

- Не, какво друго? – Уотсън гледа с невинен поглед.

Холмс го гледа убийствено.

- Струва ми се че казахте една дума…

- Но каква дума? – недоумява Уотсън.

- Не казахте ли „деш“? – Холмс диша учестено с разширени ноздри и стиснати устни, а с подозрителния си гневен поглед сякаш иска да изпепели Уотсън.

- Дали не съм казал какво?

- „Деш“. – Холмс с нетърпеливо презрение раздразнено отклонява за малко очи от Уотсън, сякаш той е минал някаква граница на поносимото поведение.

- „Деш“ ли? Та аз дори не знам какво значи това… – Уотсън е застинал в изумена и неразбираща поза с разперени ръце, на показалеца и средния пръст на едната от които виси забравената вече чаша.

- И все пак вие казахте „деш“ – неудовлетворен заключава Холмс.

Уотсън започва да се разсейва и скоро загубва интерес към темата на разговора, още повече, че получава силен пристъп на анален сърбеж. Той започва енергично да се чеше през панталона, озъбвайки се от удоволствие и казва, гледайки закачливо Холмс:

- Охь…

Холмс показва, че не може да понесе тази гледка, като извръща глава със стиснати устни и очи, гледащи нагоре, сякаш иска да каже: „Безнадежден случай“.

край

2003

Те

юни 16, 2009 от ruatni

… и тяхната не е лесна – пискат – врякат, пискат – врякат… После се връщат в къщи и някакви гамени – техните мъже – ги шлякат – пак пискат – врякат, пискат – врякат – ужас. Пък после на работа, като се пудрят – цял тон пудра слагат и кашлят, и се мажат, въобще – ужас. Какво да правиш – така трябва. А пък на всичкото отгоре трябва да играят една мръсна сексуална игра с балетистите, техните колеги. Те са гейове, обаче имат една игра – „Докажи , че си гей!“. Събличаш се чисто гол, а певиците, и те чисто голи, и правят всичко възможно да те възбудят. И те целуват, галят навсякъде, и въобще всичко. А те са едни пищни… направо ужас. Но ти си стоиш така… и все едно нищо. Те си те галят, натискат, ама ти… „а, какво е това – ммнищо, а. Въобще не ме интересува“. Стоиш безразличен, ясно е, че това хич не те интересува. По този начин балетистите се съревновават кой е по-гей. И певиците трябва да търпят тази игра. Е, те така да е весело на всички го правят, ама… Те, певиците много искат да ги шлякат балетистите, ама не може. Те затова и играят тази игра, та поне отчасти… Ама нищо не става. Те, певиците по принцип много се изморяват. И от това, и от всичко. И от пудрата, и от костюмите, и от врякането, и пискането, и са въобще много нервозни. Събират се в техните гримьорни-будоари и започват да клюкарят и сплетничат една срещу друга. И понякога се стига до сблъсъци, когато две големи противнички (те винаги са големи) се скарат открито. И си крещят, и се псуват най-грозно, и тогава някоя се разплаква, и гримовете се разтичат по лицето и – не е много красиво. Но това не се случва често. По често си клюкарят тихо и цинично една на друга и се кикотят.

Та думата ми беше, че не им е лесно. Ами прическите? То всъщност не прически, ами перуки, и тежат поне пет килограма едната. А истинската си коса я мажат с нещо и я натискат да приляга под някакви марли. И като ги видиш, и лошо да то стане. И после косата някаква спарена такава смачкана… А перуките тежат по пет колограма и повече.

То сега излезе, че певиците не са много добри по принцип. А това не е така. Просто са трудови жени, като всички останали. Не им е лесно хич. Но много обичат да се шлякат. И само за това си мислят. И онези гамени – мъжете им – ако не ги шлякат до побъркване… лошо им се пише. И те непрекъснато ги карат да се шлякат. То не че е лошо… то сега излезе, че е лошо – не… Но те понякога не се задоволяват с това. И тогава се шлякат де що заварят. Навсякъде. И помежду си. То това помежду си, това е друго. То, и то не е чак толкова лошо, какво толкова. Но те се шлякат с всички, и където заварят, и с когото заварят. Ми не им е лесно, сега.

А под полите им какви къдрици… ужас…

2004

Реклама

юни 2, 2009 от ruatni

- Чакай сега да ти разправя една история.

- Каква история?

- Е, такава, много готина, сега ще видиш. Значи едно маце върви и си кара таксиии… Ма тя, такава – южен тип, матова такава, ама готина.

- Лилий, ама църна ли много, викаш?

- Бе, не бе, нормална, няма значение. И значи, тя си кара и бройка по улиците меновете, да види няма ли някой пичага да му го бодне отзад…

- Стига бе, какви ги говориш?

- Да, и значи, бройка, бройка, такава една похотлива, злачна, жарка, разбираш ли…

- Ама чакай, как така ще им го бодне отзад, стига бе, озапти се малко…

- Е, как така – ами така!

- Не може така – това просто не е истина. Не бива така…

- Може и още как! Обаче това няма значение, примерно тя само така изглежда, просто по-експресивно ти обяснявам. Просто лицето и е като пещ, зачервено от похот, страст, вагинални секрети и тям подобни мистерии. А, забравих да кажа, че в това време е много горещо, примерно представи си 40 градуса.

- Е, много бе!

- Абе, примерно, примерно може и 38.

- То се тая.

- Добре, се тая, ще ме оставиш ли сега да разказвам?

- Добре, и кво?

- И бройка, бройка, ама то просто ужасна похот, просто един хитър залез на съзнанието у нея личи така…

- И кво, залез на съзнанието…

- Да, и обаче скива една цел. Някакъв гражданин се разхожда невинно по улицата.

- Баси пича!

- Какво баси пича, аз още не съм ти разказал за него.

- Добре, и кво?

- И той някъв абсолютен мъжага…

- Кой, гражданина?

- Абсолютно! Просто някаква хомопотентност струи от него отвсякъде.

- И кво, педеруга някъв?

- Не бе, хомо – в смисъл мъжка.

- Мисъл мъжка?

- В СМИСЪЛ МЪЖКА!

- А, в смисъл. И кво?

- И, значи, пича потен, якичък, загорял, някъв отсякъде и една бутилка количка си държи и се кефи…

- И кво, и си я порка?

- Това не знам всъщност, май още не беше почнал…

- И кво, давай, разправяй нататък…

- Ми ето са, де, разправям. И пича обаче, някъв дига ръка, все едно „Такси, мол“…

- „Такси мол“?

- Да, и…

- Kакво означава това?

- Абе нещо все едно, че викаш такси, няма значение…

- Е, аз не викам така такси – просто вдигам ръка, а пък най-много съм виждал някои хора да свиркат.

- Защото твоите хора са прости.

- А по филмите просто викат „Такси!“

- Благодаря за лекцията, сега мога ли да продължа?

- Аз все пак не разбрах какво е това „мол“.

- Ти си безнадежден, това е нещо фино, деликатно, нещо с култура, с нюанс… Разбра ли?

- Разбрах. И пича кво, значи с нюанс…

- Бе ти, батко ти пича няма да го обясняваш. Аз ти разказвам сега, ти кво знаеш?

- Нищо.

- Ми млъквай тогава!

- Добре, и кво?

- И мацката вътре…

- Мадамата…

- Абсолютно! Направо го дърви на пет метра…

- Какво го дърви?

- Каквото си трябва. Ужасен си! Това е фламбаж на изразителността, флукс на метафората, онзи пластичен, екстравагантен, за профаните – шум, за естетите – музика, за която ти си глух!

- О кей, само не ме бий.

- Ще те бия, ама после. И значи, ти казвам, слюнчената и жлеза набъбва като гладиола…

- А за другите жлези не ми се мисли…

- То не бива и да се мисли, то си е чист ужас – клаустрофобия!

- Не мога, давай нататък.

- И, значи, тя естествено спира и пича се качва…

- И оная кво, е баси…

- И оная почва да го вози…

- В смисъл – движат се.

- Движение. И вървът си така по улиците и пича се облегнал някъв, накефен и оная мадама, дето ти разправям, си го скива в огледалцето и така загорела, братче, просто ужасна.

- Да, ти ми го описа.

- То е неописуемо, ужасно просто. И го изсмуква с поглед, и се чуди как да го възбуди…

- А стига бе!

- Абсолютно, не те лъжа.

- Ебах му майката! И после кво?

- После кво – ше му еба майката. Начи просто тая кучка напращела, просто като зверче върти очи и му крои фасона. И накрая, брат ми, гепва парното, и бам – на шес. А то, нали ти казвам, вътре е може би 53 по скалата на целзий.

- Ше му еба майката, тая садиска ли е неква, кво?

- Нема, абсолютно перверзна шлякачка, ше и еба майката, иска да го разгорещи, да си разголи торса, ше го еба в културиския педерас, ше го еба.

- Ма той културисче ли си пада, пича, да му го вкарам в аналния процеп, да му го вкарам?

- Бе не, ама някво копеле гъзарче – супер тяло, дето прави женски клитор на пирон.

- Бах го в говнения гъзар! И кво стана де, айде разправяй.

- Обаче пича не му трепва кожичката на окото, не му трепва. Някъв седи и се кефи, и целия в пот, като мръсен циганин през лятото.

- Ма възбуди ли се?

- Чакай, има още. И оная пичката си вика, нали, „О, железния мен. Сега че те праиме на чипъндейл“. И слага ръчката на парното на максимума – то преди това е било, да речем, на половината.

- Таа му е ебала майката, заклевам се!

- А той, някъв, се ено нали – “ Е, тука малко топло стана“ – и си разхлабва блузката около врата, и си чеше кирта.

- Вдъхновен!

- Абсолютно! А тая такситаджийката, в това време как не извади некъв кур отнекъде, … не ми е ясно – толкова възбудена беше!

- Къв кур, бе, тя да не е нещо … малформална?

- Бе не, бе, ама че си прост. Просто ти предавам тенсията в атмосферата в половия аспект по най-рисувателния начин, са, не го разбирай буквално.

- Е, така по-може.

- И слушай са кво става. И пича се хили гадно – накрая вика „Е, тука искам да слезем“…

- Чакай бе, не е така, аз съм я гледал тая реклама, сичко объркваш, пропусна много…

- А бе, да ти еба майката, като си я гледал, кво се праеше в началото, че запърви път чуваш?

- Ами…

- А? Ше те еба в тарикатското копеле. Наеш са, ако ти забием ена?

- Добре де, мноо важно, да му еба майката. Ти па са, като разправяш нещо, го разправяй като хората!

- Ами ти, като си такъв Слава Рачева – да те еба в педята човек , да те еба в лакета брада, да те еба, я ти го разкажи тогава, като го знаеш по-добре!

- Ами ше го разкажа, кво мислиш! Начи пича се хили гадно и си порка количката, ама токова нагъл, че ти иде да го ритнеш в муцуната нахилена. И по едно време, да му еба майката, взе и с бутилката да си маже потта по челото.

- Баси гнусара – верно че така беше.

- И оная само – как не направи катастрофа, не знам. Като виде тия течности, къде се мажат, просто се ено вика: „Е, тоя мъж го сакам. Сакам да го ебем!“

- Чай бе, тва е в Америка, кви са тия шопски изрази?

- Е, добре де, аз все едно транслирам. Нали да постигнеме експресивитета.

- Абе, ти си бил много прост, да те еба в дупенцето набъбнало, да те еба.

- Да бе, прос съм , аре виж се ти на кво приличаш.

- А бе, аре, не ми се говори, то просто е не за коментар.

- Добре де, и чаай да видиш какво става. И оня пич продължава да се хили толкова гадно, че направо ти идва да го свалиш от таксито и да му праснеш два шамара, да се осъзнае къде се намира…

- „Да му праснеш два шамара“…

- Е, кво бе? Точно така е!

- Нищо, нищо, давай нататъка.

- И и обяснява, нали – откъде да мине – оттука така, оттука така. И оная се праи че внимава, нали, путката и с путка оклепана…

- Ае стиа бе, ти я напраи за пет стинки…

- И кво, така си беше. Дословно разказвам. И тука сега е най важното. Просто се сецнах във сърцето, като го видех. „Ъникспектид енд“, така да се каже.

- „Ъни…“ какво?…

- Няа значение, не повтарям.

- Бе, зацепих бе, ама те бъзикам.

- Знам. Да ти еба майката. И пича слиза, и се оказва, че това е стоянка за таксита. И се оказва, че и той е шофьор на такси, и си се качва в таксито, някъв, най-нахално…

- Точно така беше, ше му еба майката!

- И през цялото време се е ебавал с мадамата, педераста му ненавистен!

- И кво, и я възбуди до хендрене, и после и дава колата – е до половина – един вид – „Пийте кока-кола“, нали!

- Да бе, вместо да си спрат некъде и да си я порне отзад, както си трябва, той се праи на оригинален!

- Ше го еба в гея нещастен!

- Абсолютен аносексуал!

- Пасивен псевдохермафродит гримиран!

- И са кво, отива си с таксито на някое гей сборище, да му чукат гъза докато му излезат лайната!

- Без вазелин – с редките му говна!

- И се моли сигурно на хората по улицата да го опънат като въздушна възглавница!

- Да му нажулят дупето – да вдига пара!

- Бе мани го тоя намааан хомосексуалист!

- Абсолютно! Хомосексуалист безсрамен.

2004

Сурин

май 24, 2009 от ruatni

И ето… пристъпвам към белия лист отново преломен от мисли. Разсъждавам. За живота… Обръщайки взор към моите нявгашни приключения … сега се усмихвам умилен и даже малко засрамен. Та трябваше ли чак пък толкова? Не съм като преди. Помъдрях. Едно време, братче, бях като фурия, не мислех. Ебях наред и след мен се точеше бяла сребриста следа. Като в научно фантастичен филм. Въобще не възнамерявам да ви лъжа – точно така си беше. Нямах задръжки. Весели времена! Славата ми се носеше и ме почитаха навред. А сега… разсъждавам за красотата… По възвишените идеи ме бива доста. То и преди бях доста учен, ама най ме биваше по анатомията. Практическата. Даже ме показваха веднъж на студенти по медицина. Казват – изключителен случай. Самоук гений. Ми как няма да го научиш, братче – от това ебане. Всичко знаех. Само че не на латински разбира се. Нямах време аз тогава за този знаменит език. Въпреки че езиците ме влечаха – във всякакъв смисъл.

Показват ми значи разни картинки и каят :

- Това какво е?

- Това го знам – викам – И това го знам, и това, и това – всичко. Само дето не знам как се казва.

А ония ме питат:

- А не знаеш ли с някакви народни думи?

- Знам – викам – Но те стигат само за основните неща , а пък и ме е срам – научен факултет е все пак.

А те викат:

- Нищо – викат – кажи да научиме някоя.

Викам:

- Ми добре.

И като ги почнах – курове, такова, братче, онакова у гъзъ, у устата – всичко.

А те се смеят:

- Хубаво – викат – чували сме.

А за па като се ядосах и им викам:

- Какво сте чували бе? А такова виждали ли сте?

И като си извадих инструмента , като го развеях – много хора не можаха да си оправят после кривогледството с години. Студентките веднага се влюбиха в мен. Само че още от преди това. А като им показах мустакатия салам – просто едвам можеха да дишат. Казаха:

- Ние много ви уважаваме, ще дойдете ли с нас после на кафе?

Разбира се не им отказах и вместо в кафе отидохме в един апартамент. Без обзавеждане. Доста просторен. Там общо взето се развихрих и хората не искаха да си тръгват. Младежите кандидат вишисти също ги огря топлият лъч на щастието. Отначало много срамежливи, уж искали да погледат… После им викам :

- Айде, момчета включвайте се. Замесвайте, замесвайте…

Общо взето се получи хубава оргийка. Разбира се, не е от най-големите ми. Та в края на краищата ставаше дума само за един факултет. Само дъртите професори ме изнервиха, значи – като почнат – „още един път, още един път…, заслужаваме си го, айде ти си наш човек, после ще те запишеме студент…“ Нахалници! Ми да не са те само на земята? А младите? Въобще не дават път на младежта. Разбира се при мене няма това-онова и всеки си получи заслуженото – в добрия смисъл на думата.

Разбира се аз не съм без образование и това няма нищо общо с гореописаната случка. Пред мен вратите бяха широко разтворени като … орган с пасивно предназначение, ако мога така да се изразя. Понеже бях доста известен и бях направил сума хора щастливи, всичко беше вече предрешено. Каквото поисках. Но аз бях принципен и казвах : „Искам всичко да е честно. Честен изпит, да се подготвя и т.н.“ Разбира се нищо не излезе от цялата работа. Първо то ученето се оказа доста сложна работа … и там… затворих си очите. Учех в техническа специалност. И общо взето в началото разбирах всичко. Е, на изпити не съм ходил, ама… В края на краищата всичко се свеждаше пак до оргии, които пречеха на другите студенти да преминават тези прагове на обучението, така че не чувствам нищо неудобно, в това че преподавателите идваха у нас да ме изпитват. Е па и те научиха по нещичко. Ха-ха. Не, между тях имаше и хора, които разбираха нещата. Въобще не ги подценявам.

Целия този начин на живот ме правеше и доста самотен отчасти – всеки зинал или се нагъзил да налапа нещо – няма с кой да си поговориш.

- Хайде да си поговорим за Франц – викам.

- За кой Франц?

- Кафка, бе.

- А бе мани го тоя швейцарски аболиционист.

Така говореха. И по всички останали теми. Не им се сърдя, но всичко това ме оставяше в недоумение и физическа умора. Само от това разбираха. И аз – да не им строша хатъра…

Нямах никакви интимни любовни преживявания с жени – то всичко ти налита братче – като мравуняк или рояк пчели или там каквито има животни, дето ходят на рояци от по над милион индивида. Удовлетворявах, удовлетворявах… Доста работа свърших. Питаха ме често, защо не взимам пари. Чакай бе, братчет ми – викам – аз го правя за благото на народа. И после разправяха , че на такива хора съм спестявал от вазелина. Това не е вярно. Аз въобще не съм такъв човек.

После постъпих на работа… Нагласиха ме. Просто нямаше начин – трябваше социално поне привидно да обитавам някаква ниша на обществото. Обаче историята се повтаряше: хвърлят ми се на врата, обясняват се в любов. Е, тука по различното беше, че жените бяха по–зрели. Не че аз не познавах и от преди тази пасмина. В смисъл, не е да съм научил нещо ново. Но просто такава беше спецификата – никак не неприятна всъщност. И всички все искат да се женят за мен, да имат деца, извънбрачни и въобще – ужас. В началото обяснявах – това не е възможно, нашите отношения са от друг род и т.н., но после ми омръзна и им виках – „Да бе, да бе, айде давай сега, давай, а така…“. Не че не съм харесвал някои от тях – и аз имам чувства в края на краищата. Но то пък все нещо не се получаваше. Някак си моят живот беше прекалено вихрен. Като буря, в която не може да се отгледа нищо. Имаше и такива, дето аз ги харесвах, а те не ме харесваха. Даже и такива имаше. Разбира се, това няма нищо общо със секса. Там всичко винаги си е било перфектно, все едно преливаш чисто рафинирано олио. Бистрота. Струйкост. Гладкост и флексивност. Цвят на хиляди есенни листа. Въобще – какво да ви разправям. По тази част си ме бива и така си е и досега. Обичат ме, тачат ме, но дали това е всичко в живота?

И ето сега, след всички тези години седя на стола си и разсъждавам. Разредил съм контактите, но не от немощ – нищо подобно. Връхлетяха сега върху мене мисли. За живота. За смисъла, за духовната цялост на всички въплъщения на конкретната жизненост. Въобще, не съм като преди. Размишлявам. Ето например малката мравчица. И тя ебе, но явно не чак толкова често. Някак си незабележимо. И всички насекоми, като си помисля се ебат – а пък колко рядко мислим за това. Или поне без да вникваме. Тия насекоми са голяма работа. Обаче не могат да ми се хванат и на малкия пръст. Това понякога ме тревожи – цялата многоликост, континуумност на природата в сравнение с моята сексуалност е като … зайче. Като уплашено зайче, което бърше сълзичка с лапичка от оченцето си, парализирано от дългите светлини на моята полова властност и побягва изплашено в страни. Ами всичко? Боже, понякога си мисля за всичко. Ужасно е! Всичко, всичко, всичко, всичко, всичко, всичко, всичко…

2004